Става още по-жестока и безмилостна, когато на фронта любимият мъж умира в ръцете й

Три дни продължава неин дуел с друг професионален стрелец, който бърка само с един ход и е свален

Командването преценява, че е прекалено ценна, и я евакуира от Севастопол с подводница

Втората световна война. Фронтовата линия. Лейди Смърт дебне някъде там. Изведнъж прокънтява глас. По високоговорител нацистки военен опитва нещо отчаяно.

“Людмила Павличенко, елате при нас. Ще ви дадем много шоколад и ще ви направим германски офицер.”

Що за шега?! Лейди Смърт се надсмива над чутото, макар външно да не трепва. Продължава да изпълнява дълга си с абсолютно мъжество. Може да издържи до безкрай, а врагът е уморен от непрестанния страх да е под нейния прицел. Разбират, че няма да я изкушат и привлекат на своя страна. Поне да я сплашат.

“Ако те хванем, ще те разкъсаме на 309 парчета и ще ги разпръснем по ветровете!”

Тя е доволна, че знаят нейния личен рекорд. 309 потвърдени убийства едва за няколко месеца правят Людмила Павличенко най-смъртоносната жена снайперист в историята и един от най-добрите снайперисти изобщо.

По време на Втората световна война тя се бие за Червената армия и е най-големият кошмар за нацистите, като си спечелва прозвището Лейди Смърт.

Людмила се ражда в Бела Церков, украински град на юг от Киев, като от съвсем малка амбициозно мери сили с момчетата. За първи път стреля случайно, когато чува някакъв хлапак да се хвали с постиженията си в тази област. На 14-годишна възраст тя се мести в Киев заедно със семейството си и там се записва на стрелба. Печели Ворошиловска значка. Постъпва на работа в местен завод за оръжие, а през 1937 г. се записва в Киевския университет, като паралелно посещава курсове в снайперистко училище.

В един юнски ден през 1941 г. четвъртокурсничката Людмила научава за инвазията на Вермахта в Съветския съюз. Хитлер е стартирал операция “Барбароса”. 24-годишната девойка реагира така, както не биха си и помислили повечето нейни връстнички. Тя на мига отива в службата за набиране на доброволци в Одеса. Там господата, които я посрещат, настояват да се запише като медицинска сестра. Недоумяват как една жена би искала да се хвърли в огъня заедно с мъжете.

Само че с характерния си инат Людмила е категорична, че иска да се включи като снайперист. И показвайки всичките си свидетелства и компетенции, надделява с доводи и става част от 25-а стрелкова дивизия на Червената армия. Само че при недостига на оръжия и провизии отначало тя трябва само да помага в копаенето на окопи.

“Беше много разочароващо да наблюдавам хода на битката само с една граната в ръка”, пише Павличенко в своите мемоари.

Един ден неин колега е ранен от снаряд и предава пушката си “Мосин-Наган” на Людмила, тъй като така или иначе е неспособен да я използва. Тя не си губи времето и само няколко седмици по-късно сваля двама румънски войници на четвърт миля. Този подвиг става нейното “бойно кръщение”, “отварянето на личната й сметка” с врага и по-важното - Павличенко се доказва пред своите другари и си спечелва техния респект.

В следващите дни тя единствено усъвършенства себе си. Напуска лагера в ранните сутрешни часове и се връща само през нощта. Слага манекени на дървета, с които да привлича вражески огън, а така да разкрива позициите на мишените си. Използва също и разсейващи ивици червен плат, завързвани на клони, за да дезориентира врага.

Ловува в дъжда, за да заглуши стрелбата си.

“Най-малкото потрепване може да означава смърт. Имате нужда от голям самоконтрол, сила на волята и издръжливост, за да лежите петнадесет часа на участък, без да се движите”, обяснявала е Павличенко.

Колкото повече расте броят на потвърдените убийства на Людмила, толкова по-опасни стават нейните задачи. Често тя провежда двубои с вражески снайперисти. Един от тях продължава цели три дни, докато накрая мъжът “прави един ход твърде много” и в крайна сметка пада като един от 36-имата професионални стрелци, изгубили битката с Лейди Смърт.

“Единственото чувство, което изпитвам, е голямото удовлетворение, което усеща ловецът, който е убил хищния звяр”, категорична е била по въпроса за вината Павличенко.

Веднъж, когато по нея стреля друг снайперист, куршумът му пропуска. Но тя нарочно се пуска от клона, на който се е качила, лети 12 фута и пада на земята. Лежи напълно неподвижно часове наред, докато настъпва нощта, когато спокойно може да пълзи. При друг от нейните дуели се налага да се скрие в близко поле от тръни. Не помръдва дълго време в тази маса от остриета, без да изпуска от очи съперника си, без храна и вода, насред руската зима и водещата се война около нея. Накрая германецът губи търпение и се подхлъзва, а Лейди Смърт не пропуска своя шанс.

Достигайки 100 убийства, тя е повишена в старши сержант, а когато отчита 200 - става лейтенант.

Съвсем неочаквано в тази невъзможна обстановка Людмила освен всичко открива любовта. Така както повечето стрелци, и тя често работи в двойка - спотър/снайперист. Нейният наблюдател сержант Леонид Киценко неусетно спечелва сърцето на мъжкото момиче.

Двамата се влюбват и се женят. Само че приказката им не продължава дълго. Той е ранен фатално, а именно тя го измъква под дъжд от куршуми, надявайки се на чудо, но любимият умира в ръцете й. Тази загуба прави Людмила още по-жестока и безпощадна.

Със заповедта за евакуация на Одеса Павличенко се насочва към Севастопол на Кримския полуостров, където прекарва осем месеца в борба за отбраната на града, като едновременно с това обучава нови снайперисти.

Тогава е улучена в лицето от шрапнели и още преди да успее да се възстанови от нараняването, Съветското върховно командване преценява, че е прекалено ценна, и я оттегля от битката. Наредена е нейната евакуация от Севастопол с подводница.

Общо 2000 жени участват като снайперисти в Червената армия по време на войната. Само 500 от тях оцеляват. Людмила се превръща в легенда.

След едномесечно възстановяване в болница Павличенко трябва да се включи отново в борбата, но с друга роля - пропагандатор, който да подготви подкрепа за втори фронт в Европа, за да помогне на Русия в борбата им срещу германците.

Изпратена е на турне в Канада, САЩ и Великобритания.

Става първият съветски гражданин, приет от президент на САЩ, след като Франклин Д. Рузвелт я приветства в Белия дом. Там тя се запознава с Елинор Рузвелт, с която стават приятелки за цял живот.

Първата дама кани Людмила да я придружи на обиколка в страната, на която да се среща с американците и да им говори за нейния боен опит.

Отначало американската преса омаловажава постиженията на Людмила, като се интересува предимно от нейната женска природа. Журналисти я обстрелват с нелепи и сексистки въпроси, извеждащи дамската суета над героичните подвизи.

“Бих искала да изпитате една бомбардировка - отвръща веднъж тя. - Веднага бихте забравили за кройката на вашето облекло.”

Шокирана от американското любопитство и приоритети, пред списание “Тайм” Людмила казва: “Изумена съм от вида въпроси, които ми задават кореспондентите от пресата за жени във Вашингтон... Не знаят ли, че има война? Задаваха ми глупави въпроси, като например използвам ли пудра, руж и лак за нокти и къдря ли си косата? Един репортер дори разкритикува дължината на полата на униформата ми, заявявайки, че в Америка жените носят по-къси поли и освен това униформата ми ме прави да изглеждам дебела. Това ме ядоса. Нося униформата си с чест. На нея е орденът “Ленин”. По време на битка е покрита с кръв. Ясно се вижда, че за американките е важно дали те носят копринено бельо под униформите си. Какво означава униформата, тепърва трябва да научат”.

Стигайки в Чикаго по време на турнето, толерансът на Павличенко към глупостите вече е изчерпан. Тя излиза на сцената и заявява: “Господа. На 25 години съм и досега съм убила 309 фашистки окупатори. Не мислите ли, господа, че се криете твърде дълго зад гърба ми?”

След известен момент на абсолютна тишина публиката избухва с одобрителни възгласи.

Вкъщи тя се завръща като герой, макар да не успява в мисията си за осигуряването на незабавен втори фронт в Европа. Повишена е в майор, наградена е със Златна звезда на герой на Съветския съюз, както и два пъти с ордена “Ленин”.

Продължава да обучава съветските снайперисти за фронтовете. След войната завършва образованието си в Киевския университет и става историк.

Людмила почива на 58 години след инсулт. През годините страда от ПТСР, депресия и алкохолизъм заради всичко, което вижда и преживява на фронта. Защото войната не е песен, макар американският кънтри певец Уди Гатри да пее специално за Мис Павличенко: Добре позната на славата... Русия е вашата страна, борбата е вашата игра... Целият свят винаги ще те обича за всички времена напред... Триста нацисти паднаха от пистолета ти...