ЗАЩО НИ ВЗИМАШ, БЕ, МОМЧЕ

Историята за едно зло куче, един непоклатим колега и един черно-бял фотограф.

Това беше една от първите ми командировки от вестник "168часа". Тогава снимахме още черно-бяло.

Съвсем първата беше във Варна, изпратиха ни там с Мариана Светославова, щот Аспаруховия мост падал, секи момент...

Взех най широкия обектив и снимах ли, снимах но, нищо.

Моста не пада.

Пълен провал.

Първа командировка.

Падащ мост.

И близо 150 кадъра.

И нищо.

Както и да е, все някой ден ще падне, си казах аз тогава.

Та, за кучето, колегата и фотографа...

В кърджалийско сме с Максим Майер и вършеем. Обикаляме из селата и правим някакъв материал за района. Не помня точно "темата" на тази командировка, но беше забавно. Населението предимно турско, обикновени отрудени хора, утрепани от работа на полето, но запазили онази добродушност на селският човек. Не на днешният озлобен градски селянин, а на тогавашния обикновен непретенциозен човечец.

(В детството си съм израснал в едно село на брега на Искъра и Дунава, шляейки се по улиците с приятелчета цигани и турци, всички прекрасни хора.)

Въпреки това, някакси бях достатъчно тъп за да подхождам с предубеждение, към същите тези хора години по-късно. Някво идеологическо недоверие беше промило мозъка ми.

В тази командировка си спомних за детството си, за приятелите ми от онези времена и се усетих, освен затъпял, че съм се взел и много насериозно.

И ето идва моментът с кучето в този спомен.

След като сме препитали неуспешно (заради езиковата бариера) десетина души по улици, градини и кръчми, попадаме на една баба, която копае лехите в двора си. Говори български, разбира какво я питаме и е склонна да си общува с някви неблагонадежни граждани.

Приближаваме се и предразполагащо я питаме в тия лехи какво е засадила. Колко е плодородна земята и други неща, от които нищо не разбираме. И разговора потръгна. И Максо много доволен, извади тефтера и химикалката и не записа нищо през цялото време. Просто се подпираше на него във въздуха. Оказа се, че почти никога не пише, а помни, както установих в следващите ни репортажи заедно.

И докато те двамата си говореха, аз извадих фотоапарата и я снимах. Жената се обърна към мен и с една смирена обреченост попита, - "защо ни взимаш бе, момче".

Казах ѝ че трябва да пуснем снимка във вестника. Не мисля, че обяснението ми я успокои, но поне се опитах. (В някои религии и общности се счита, че със снимката ти отнасяш или "крадеш" част от душата на човека.)

Зад нея, в изключително лошо настроение, си дереше гърлото един дребен жълт пес. Особено много го дразнеше моето съмнително поведение с тоя фотоапарат.

По едно време, не му издържаха нервите и изскочи през една дупка на оградата. И захапа Максо за крака. Бабата не обърна никакво внимание на усложнената ситуация, Максо също. Железен професионализъм, бих казал. След толкова години още съвсем ясно си я спомням картинката. Максо с тефтер в ръка, стои пред оградата и без да спира да говори с бабата или поне да си отмести погледа от нея, размахва кучето, което е увиснало на крачола му и се опитва да вкуси прасеца на десният му крак.

Аз се чудя кво да правя и хем съм възхитен, хем ми е смешно, хем искам да помогна на Максо. А кучето ръфа крачола на колегата а гледа яростно в мен. След известно време, като видя, че не може да изяде десният крак на Максо, нервната кучешка криза отшумя и то се прибра зад оградата. Където мигновено получи наказателно шибване с една тънка пръчка, която бабата извади мистериозно отнякъде. В следствие на удара, то получи прозрение за смисъла на живота и подгони една кокошка, която беше дошла да подслушва разговора. Всичко завърши с няколко малки дупки на дънките на колегата и много цветен картинен спомен от тази среща.

Получи се чудесен репортаж, който не излезе във вестника. Не знам защо.

След няколко седмици заминахме да отразяваме войната в Босна и Херцеговина. Вечерта сме седнали в няква кръчма на няколко километра от "огневата линия" и се опитваме да удавим в ракия следващите 10 дни, в които ще обикаляме места където се стреля с истински куршуми. И няма абсолютно никакво значение, журналист ли си, фоторепортер ли си, къф си. До мен са седнали няколко местни, отсреща са Maxim Mayer и Ivailo Danailov , те също се опитват да се самоубедят, че утрешният ден, не е последният от живота им.

В един момент, човека до мен ме пита

- "Како се зовеш" - отговарям му - Пиер.

- "Ааа, а каков си"?

- Фотограф съм

- "Ааа, тия дека сликат први ги пуцат"

Максо и Ивайло, чули тази част от разговора се смеят, другите от масата също. Въобще, голям смях.

Мисля, че умрях няколко пъти в тази командировка, за щастие предимно от страх.

Но това е друга история...

От фейсбук