Алексий Бреус, оператор на контролната зала в завода: Изглеждаше като масов гроб

Надежда Виговская по време на пожара: “Хората вдигаха децата си, казваха: “Вижте! Не забравяйте!”

Съвсем обикновена априлска сутрин. Надежда Петровна Виговская подготвя сина си и го изпраща на училище. Баща му също излиза по задачи. Тя тъкмо приготвя обяда, когато мъжът се връща от бръснар. Съобщава без излишно притеснение, че е станал някакъв пожар в атомната централа и казват, че не трябва да изключват радиото.

“Забравих да кажа, че живеехме в Припят, близо до реактора.”

Надежда Петровна никога няма да забрави 26 април 1986 година - деня, който я белязва. Тя е един от хората, били в опасна близост до аварията на съветската Чернобилска атомна електроцентрала.

Само преди дни, 35 години след катастрофата, експертът по ядрени материали Нийл Хаят предупреди за нова опасност от протичане на реакции на делене в останките на ядрото на четвърти реактор в статия за научното списание Science.

Анатолий Дорошенко от Киевския институт за проблемите по безопасността на АЕЦ обясни, че специални сензори са започнали да регистрират нарастване на потока от неутрони, излъчван от едно от недостъпните помещения под разрушената реакторна зала през 1986 г. Това негово изявление бе направено по време на преговорите за демонтиране на повредения реактор.

Физикът Максим Савелев от същия институт допълни, че има много неопределености и не може да се изключи възможността за авария.

В отговор на притеснителния доклад на Нийл Хаят от администрацията на бившата ядрена централа заявиха, че в момента сензорите във всички зали са стабилни и не показват признаци за повишение. И няма опасност от самоподдържаща се верижна реакция. В случай че има повишение на неутронния поток, ще се прибегне до специално решение.

Пряко засегнати от аварията са повече от 2 млн. души, а стотици са починалите от ударни дози радиация, сред тях и десетките герои и ликвидатори, рискували живота си, за да бъде овладян проблемът.

Реалните щети за човечеството са неоценими. Дори оцелелите след срещата със сияйната смърт никога не си тръгват цели от Припят. Част от тях завинаги остава в онзи град отпреди експлозията - изпълнения с рози.

Години след преживяното Надежда Петровна Виговская често се връща в Припят в сънищата си. Тя е един от хората, споделили своите истории в книгата “Гласове от Чернобил: Устната история на ядреното бедствие” от Светлана Алексиевич.

“Все още виждам яркочервеното сияние, сякаш реакторът светеше. Това не беше обикновен огън. Беше хубаво. Никога не бях виждала подобно нещо по филмите. Същата вечер всички излязоха на балконите си, а тези, които нямаха, отидоха в къщите на приятели.

Бяхме на деветия етаж, имахме страхотна гледка. Хората изведоха децата си, вдигаха ги, казваха: “Вижте! Не забравяйте!”.

И това бяха хора, които работеха в реактора - инженери, работници, инструктори по физика. Те стояха в черния прах, говореха, дишаха, чудеха му се. Хората идваха отвсякъде с колите и моторите си, за да погледат. Не знаехме, че смъртта може да бъде толкова красива.”

Виговская си спомня добре също и миризмата - странна, необяснима. Гърлото я гъделичка, а сълзи се стичат от очите й. Не успява да заспи и се налага да вземе цитрамон. Сутринта се събужда и си припомня усещането, завладяло я още вчера - че нещо не е както трябва, нещо се е променило завинаги.

В осем сутринта по улиците вече има военни с противогази. Присъствието на армията дори някак успокоява цивилните - има кой да ги спаси. Само че тогава те още не знаят, че “мирният атом може да убие, че човекът е безпомощен пред законите на физиката”. Семейство Виговски е евакуирано подобно на много други.

“Още от самото начало усетих, че сме чернобилци, че вече сме отделен народ. Нашият автобус спря за една нощ в едно село; хората спяха на пода в училище, други в клуб - спомня си Надежда. - Нямаше къде да отидем.”

Непозната жена ги кани да спят в нейната къща. Само че неин приятел започва да я влачи далеч от тях с думите: “Луда ли си? Замърсени са!”

В Киев им дават пари, с които обаче не могат да купят нищо. Стотиците хиляди изкоренени хора са изкупили и изяли всичко. Мнозина получават инфаркти и инсулти на гарите и в автобусите.

Накрая със съпруга си и сина си Надежда се установява в Могилев, където в училището на момчето децата не желаят да седят до него, защото е радиоактивен. Всички се страхуват и дори го наричат “блестящ”.

През следващите години, докато Припят се превръща в град призрак, Виговская сънува, че се вози през него в слънчев ден заедно със сина си и се любуват на красивите рози навсякъде около тях.

И докато Надежда(та) си тръгва завинаги от Припят, в посока, обратна на евакуацията, се движат безкрайни военни колони. Много други се насочват към атомната електроцентрала, защото тепърва трябва да се затвори вратата към ада.

***

Рутинен тест за поддръжка излиза извън контрол. В 1,23 сутринта на 26 април 1986 г. в сърцевината на реактор №4 се случва ужасяваща верижна реакция. В рамките на няколко секунди мощността скача до около 30 000 мегавата, прътите с ядрено гориво започват да се топят, докато парата създава огромна огнена топка, която взривява покрива на реактора. По-голямата част от последвалото радиоактивно замърсяване е резултат от огъня, който разпръсква частиците високо в атмосферата. Полученият радиоактивен шлейф застила близкия град Припят. (По-късно се премества на север и запад, замърсявайки Беларус, след което минава през Източна Европа и над Скандинавия.)

От Кремъл няма вест, че е в ход най-тежката ядрена авария в историята.

16-годишният Олег Брюханов чува, че телефонът иззвънява два пъти през тази нощ. Родителите му светват лампите и започват да се разхождат бързо напред-назад. Малко след това вратата се затръшва. За баща му идва микробус, който го взема и го откарва. Виктор Брюханов е директор на атомната електроцентрала в Чернобил.

“Събудих се сутринта, влязох в хола. Там във фотьойла седеше майка ми. Тя каза: “Олег, има голяма повреда там. Всичко е затворено. Всички прозорци са затворени. Има радиация. Но какво точно се случи, не знам.

Майка ми също ми обясни, че баща ми й казал, че когато минал пред реактора, бил сигурен: “Това е затвор за мен”.

Впоследствие Брюханов, главният инженер Николай Фомин и заместник главният инженер Анатолий Дятлов са осъдени на по 10 години затвор.

Олег описва баща си като приятен човек, който не бил способен да крещи на хората. В деня на аварията се прибрал късно през нощта.

“Предполагам, че беше около полунощ... Изглеждаше по-слаб и по-блед буквално,за един ден. Той държеше всичко за себе си, не споделяше с нас.”

Момчето и майка му са евакуирани и виждат отново Виктор чак на неговото изслушване в съда. Брюханов-син по-късно живее в Киев със съпругата и сина си и е инженер в електроцентралата там. Дори не смее да попита своя родител за времето, което той прекарва в затвора. Още по-малко за шока от видяното в ранното утро на 26 април.

“Изглеждаше, че е масов гроб. Бях сигурен, че цялата (нощна) смяна е умряла там.”

Това си казва Алексий Бреус, оператор на контролната зала в завода, когато слиза от автобуса пред работното си място, както всяка сутрин. Същата нощ не е на смяна. Тогава още не знае нищо за бедствието, което се е разгърнало преди часове, признава самият той пред Sky News.

“Аз и моите колеги слязохме от автобуса и се опитахме да влезем на територията на четвъртия блок. Имаше пазач, облечен в гумен армиран костюм, който имаше заповед да не пуска никого. Накрая ни се позволи да помогнем. Охранителният сержант даде на всеки от нас хапче калиев йодид. Лекарство, създадено за защита на щитовидната жлеза от радиация. Цял живот го помня с благодарност.

Престъпвах черни бучки. Не исках да призная това, което видях, точно както много други - че това беше черен графит.”

Алексий и другите се впускат в помощ на ранените от пожар, от отломки, от пара и радиация. Трябва да ги намерят и да ги заведат до медицинския персонал.

“Спасихме и изведохме всички с изключение на един човек. Той все още е някъде там. Вътре в реактора.”

Също така работниците трябва да настроят оборудването в безопасен режим, за да се предотвратят по-нататъшни пожари, експлозии и жертви. Работа, която отнема живота на повечето оператори.

“Един от моите колеги същата нощ беше в машинната зала. Когато чува експлозията, той поглежда нагоре и вижда, че върху него пада бетонна плоча. Изтичва и се спасява, но докато бяга от залата, около пет плочи падат зад него като домино. Той оцеля, но не можа да избяга от лъчевата болест.”

Над 600 000 запасняци, военни и граждани работят по затварянето на реактора и овладяването на всички възможни заплахи като втори взрив, заразяването на река Припят и какво ли още не в опасната зона в първите шест месеца.