Иван Юруков: Той ни учеше да бъдем вълци, ако трябва - единаци, за да издържаме

Има два вида представления. Едните са скучни, другите са заразителни, смееше се той

Студентите му го наричаха Фадъра и обожаваха работата му с Мастъра

Tой беше изключителен. Една богата личност. Творец. Артист. Човек, който провокира желанието да се отстоява истинността в изкуството. Приемам го като баща, като мой духовен водач, като гуру, като човек, на когото винаги съм вярвал и обичам.”

С тези трогателни думи актьорът Иван Юруков описа пред "168 часа" една от легендите на българския театър - Иван Налбантов, който си отиде на 80-годишна възраст (през 2021 г.).

Той остава в историята като

заслужил артист с над 100 роли

в киното и театъра, признат поет и писател, лауреат на художествени конкурси за слово. Актьор с богата творческа биография на сцената и на екрана, самобитен поет, вдъхновен преподавател и учител на много поколения актьори. До края на живота си Налбантов остана верен на голямата си любов към един-единствен театър - "Българска армия". 54 години от живота му минаха там. Но освен страстта към професията истински жив го държаха неговите студенти.

“Бях свързан с него още от кандидатстудентските консултации, когато се подготвяхме за влизане в НАТФИЗ - допълва Юруков. - При първата ни среща аз придобих сериозен респект към него, към начина, по който се отнася към работата като преподавател. Беше човек, който изискваше от младите необходимото отношение към театъра. Тогава и той към мен прояви по-специално отношение заради избора ми на материал. Благодарение на него аз успях да вляза в НАТФИЗ. По време на изпитите се интересуваше какво става с мен. Но интересното обаче беше след това.

Иван беше изключително взискателен

към мен. Случвало се е да ме "малтретира" в изискването си да постигна това, което не успявам. На всяка цена искаше да проговоря човешки, нормално, логически. Това бяха часове на състезание. Постепенно започна да оформя у мен една естетическа бариера, която всеки ден се качваше по-високо и аз трябваше да я прескоча. Трябваше да се науча как се прави. Благодарение на него влязох в професията с "ритник".”

Иван Налбантов учел студентите си да издържат на психически и физически натоварвания. Както на сцената, така и в живота, когато ще се сблъскат със славата, суетата и всичките им минуси.

“Учеше ни да бъдем вълци, ако се налага - дори единаци - посочва актьорът. - Защото в крайна сметка ние сами отговаряме за действията си. Той успяваше да ни го предаде много умело и отдадено. Оставали сме до късни часове в залата. Имах чувството, че колкото ние имахме нужда от него,

толкова и той имаше нужда от нас

Студентите го караха да се чувства млад и жив. Това го зареждаше. Дори след като завършихме НАТФИЗ, ни следеше кой как се развива. Гледаше ни на представленията и след това обсъждахме какво още може да се направи. Тази връзка е несломима. Тъжно ми е, че си отиде. Светъл път на Иван Налбантов и на останалите, които си тръгнаха от този свят и се събраха горе. Той беше един истински човек в изкуството. Фадър - истински баща за нас. Такъв беше псевдонимът му.”

Студентите са горивото, от което заслужилият артист наистина има нужда. Приживе признава, че те го зареждат с електричеството на младостта си. “Опитвам се да видя в тях бъдещето и все се надявам, че и нещо мое те ще пренесат в него. Много е суетно, признавам си, не много често, но понякога си го мисля...”

Един от

най-вълнуващите моменти в живота му

е през април 2019 г. Тогава Иван Налбантов получи наградата "Аскеер" за цялосен принос в театралното изкуство. Развълнуван, в своя типичен хумористичен стил той разсмя цялата публика: “През целия си живот съм произнасял чужди думи и сега не мога да намеря свои, за да ви благодаря!”. Когато смехът утихна, актьорът уточни, че това всъщност е казано от големия Кръстьо Сарафов.

Със сцената е свързан още от дете. Налбантов е роден на 5 август 1940 г. в село Каравелово, Пловдивско. Кариерата му стартира с комка вино, дадена от дядо му, който се изявява на самодейните театрални сцени. В първата роля в живота си на такава вечеринка Иван трябва да се наведе и да отпие глътка вино от стомна. В нея имало вода, но една вечер дядото сипва в съда истинска алкохолна напитка.

Налбантов отпива, усеща, че не е вода, и намръщен се кани да изплюе глътката. “Не плюй, дядовото, вино е! Това ти е платата за участието...”, провиква се възрастният мъж към внука си.

Е, как след такова представление

момчето да не се влюби в сцената

и театъра за цял живот?!

В 9-и клас на гимназията в Сопот Иван е силно впечатлен от филма “Призраци напускат върховете”. В него се разказва как трима геолози откриват цяло езеро с течен живак. Романтичният младеж решава, че трябва да намери такъв живак в България, напуска гимназията и записва минния техникум в Хасково. Там учи още три години. Когато е втори курс, откриват младежка школа към театъра. Приемат кандидатите за нея като за ВИТИЗ - басня, стихотворение, монолог... Така си създават кадрова банка за актьори за роли, за които няма подходящи хора в театъра. Преподават им известни театрали и актьори. Тази първа едногодишна школа дава на българския театър и кино Иван Налбантов и Илия Добрев.

Когато отива във ВИТИЗ, колегите му вече играят етюди с думи, а той, Николай Николаев и други все още се чувстват като новобранци. Не знаят как да се справят с комедийните и играят трагични истории, от които колежките им падат от смях. Вероятно защото преподавателят им проф. Кръстьо Мирски налага особена атмосфера. Той е благ човек, търпелив, възпитан, ерудит, учил във Франция и Западна Германия.

Във ВИТИЗ Иван Налбантов има няколко любовни трепета, но в четвърти курс всичко се променя, когато

започва голямата му любов с Виолета Гиндева

Тя може би е щяла да завърши със сватба, ако дипломираният актьор Налбантов не е разпределен в Сливенския театър. Гиндева продължава със студентството си в София. Първоначално се чуват по телефона, но постепенно връзката им се разпада.

След два сезона в театъра в Сливен от 1967 г. той се превъплъщава в различни роли на сцената на "Българска армия". Остава верен на този храм на Мелпомена до края на живота си, прекарвайки там близо 54 г.

Дебютира и в киното с малка роля в "Танго", където играе осъдения на смърт Иван Проев. При снимането на филма Налбантов разбира колко важен е детайлът за магията на киното. След дългогодишна пауза той започва да се изявява на телевизионния екран. През последните години актьорът играе в "Дървото на живота" и "Денят на бащата", а изпълнението му в "Дяволското гърло" е като учебник по актьорско майсторство, казват колегите му.

През целия си живот най-трудният въпрос към него бил: Коя роля е твоят връх? Никога не успявал да отговори. Харесвал всичките си превъплъщения, неслучайно в последните години казваше: “На моята възраст,

ако си бил полезен на театъра си, ролите най-малко са стотина

Как сега да обърна внимание само на една от тях и да я номинирам за свой връх? И все пак добре е, когато към края на творческата ти кариера ти предложат да се докоснеш до Златила в "Боряна" на Йовков, и още по-добре е, когато снахата ти се изпълнява от невероятната Александра Сърчаджиева.”

“Иван Налбантов наистина беше изключителен човек и професионалист - споделя пред "168 часа" актьорът и негов ученик Евгени Будинов. - Много добър преподавател по сценична реч. Той беше асистент на класовете на Стефан Данаилов, когото наричахме Мастъра. На Иван му казвахме Фадърa. Беше много работлив и взискателен. Караше ни се понякога, когато имаше за какво. Строг, но справедлив. Беше много голям мъжкар, от хората, които си държат на думата. Той продължаваше делото на учителя си Владимир Трендафилов. Спомням си една фраза от него: “Има два вида представления. Едните са скучни, другите са заразителни, интересни.”

Учеше ни да боравим със словото и в същото време беше много добър човек. Грижеше се за семейството си. Имаше една вила на Искъра и една сутрин ни събуди всички студенти и ни каза: “Гледайте - Швейцария”. Той беше романтичен, обичаше и риболова. Правеше страхотни купони за Ивановден. Съпругата му Маша, Бог да я прости, приготвяше едни изключителни сармички, правеше малинова ракия. Никога не съм пил такава. На всички негови студенти ни е много мъчно за него.”

Освен в театъра Иван Налбантов беше изключителен и в поезията. Една от известните му творби е:

Не мога с всекиго

да се простя -

забързаните влакове

не чакат.

Задъханите влакове

свистят

на релсите по дългото

разпятие.

Не мога с всекиго да се

простя -

в очите ми ирония играе.

И стигнал сам до края

на света,

пак се завръщам... в себе си.

Това е.