Като гледам “бизнесмените” с разкрития от комисията на Мая Манолова, ме стисва направо за гърлото мощна носталгия по дебеловратите мутри от безвластието на 90-те години.

Да, и онези бяха точно толкова примитивни, първични и опасно искрени. Да, и на тях книжовният български не беше майчиният език. Да, и те бяха инструмент в ръцете на други, невидими играчи. Но някак в онези бурни времена, колкото и да звучи невероятно, понятията “добри” и “лоши” не бяха така размити, както днес. Всеки си знаеше ролята, а мутрите чукаха на дърво и завършваха изреченията с “да сме живи и здрави”.

Дразнеше ни наистина усещането им, че над тях е само Господ. Но неусетно дойде времето на герои като тези от продукцията на Мая, които смятат, че Господ са самите те. Цялата тази пародия ни сполетя, разбира се, заради липсата на здравословна конкуренция и подборен отстрел. Тя е особено важна, защото поддържа равновесието. Не само в бизнеса и в мафията, но и в живота, и в природата, ако щете.

В последните 10 години обаче и държавата пое много нездравословно ролята на Господ. Включително и за бизнеса. Истинската конкуренция беше сметена в ъгъла като инструмент за регулация дори и в престъпния свят, където вече никой не чука на дърво. И така се докарахме до времена, когато и без някой да те насилва, се хвалиш пред цялата държава, без дори да премигнеш с клепачи, че си продал изгодно тонове фурми, дарени на българския народ от братските Обединени арабски емирства, за по-сладко преодоляване на COVID кризата.

Какъв по-силен пример за размиването на границите. Но, ако някой си въобразява, че “бизнеса”, който видяхме в парламентарната комисия, е дъното на дъното на дъното, греши. По улиците свободно се движи много по-крещяща екзотика на внезапно забогатяла крайна тъпота. Защото зърнарите милионери, които влизат в майбасите си с бели хавлиени чорапи, напъхани в подпетени плетени обувки, също са отдавна в носталгичното минало. Тях може и да не ги видите никога в живота си, защото си стоят в Добричко. Те са от квотата на наследствените зърнари. А по-страшни днес са партийните зърнари. Тези, които държавата превърна в милионери.

Тях ги виждат дори в Европа. Точно заради тях още през 2015 г. ЕС намали тавана на субсидиране. Но парите пак не стигнаха до по-малките производители, защото онези нароиха фирмите си и пак обраха каймака. И така България и днес продължава да е в топ 3 на страните в съюза, в които огромните европейски средства отиват само при избраните големи в бизнеса. И държавата не спира да подхранва тази схема. Включително с упоритото държане до съвсем наскоро в дълбока тайна къде точно у нас се разпределят тези средства. В чии джобове се изливат?

В нашата страна малкият и средният бизнес играят много по-важна роля за икономиката от почти всички останали в Европа. Осигуряват 75 процента от работните места и формират над 60 процента от брутния вътрешен продукт. И в същото време традиционно не се подпомагат и се задушава в законодателна недостатъчност и бюрокрация.

За сметка на големите фирми, задавени от обществени поръчки и видима държавна закрила, които получават финансови условия да поддържат неконкурентни цени, за да смачкат малките и средните на пазара.

Схемите на “правителствения бизнес” бяха измислени и съществуваха много преди Бойко Борисов да влезе в голямата игра. Всички партии се хранеха от обръчите от фирми, от съзвездията и братовчедите... Но ГЕРБ управляваха твърде дълго. Затова напрежението и омразата днес са в пикова точка.

И не само от страна на бизнеса. Защото да подхранваш егото си с невероятни макроикономически успехи, когато народът ти рие дълбоко в тинята на бедността в дъното на всички класации, не е разумно, не е морално и не е икономически далновидно.

Това е поуката, която Бойко Борисов така и не си направи още след падането на първото му правителство.

А иначе уродлив бизнес ще има винаги. Важното е да се върне конкуренцията, за да го регулира в рамките на разумното.