Леон Даниел го нарича интелигентното момче с дърварския глас...

Отиде си от този свят и Иван Налбантов, който игра 53 години на сцената на Военния театър.

В родното му село Каравелово, Пловдивско, наричали момчето Иван Лилов Налбантов Иванчо. Всички от артистичната гилдия по най-почтителен начин се обръщаха към него с “бай Иванe”.

Кариерата му започва с комка вино, дадена от дядо му, който се изявява на самодейните театрални сцени. В първата в живота си роля Иванчо трябвало да стъпи на двата хълбока на една голяма стомна, да се наведе и да отпие глътка вино от нея. В стомната има вода, но една вечер дядото сипва в съда истинска “Христова кръв”. Иванчо отпива, усеща, че не е вода, и намръщен се кани да изплюе глътката. “Не плюй, дядовото, вино е! Това ти е платата за участието...” - провиква се възрастният мъж.

Как при такова причастие момчето да не се влюби в сцената и театъра за цял живот?!

Когато е в 9-и клас на гимназията в Сопот Иван е силно впечатлен от филма “Призраци напускат върховете” - съветски, естествено, който разказва как трима геолози откриват цяло езеро с течен живак. Романтичният младеж решава, че трябва да намери такъв живак за България, напуска гимназията и записва минен техникум в Хасково. Там учи още три години - така стават общо пет и актьорът се шегуваше, че първоначалното му образование е над средното.

Когато е втори курс в техникума в Хасково, откриват младежка театрална школа към театъра. Приемат кандидатите за нея като за ВИТИЗ - басня, стихотворение, монолог... Така си създават кадрова банка за актьори, които да играят роли, за които няма подходящи хора в театъра.

Три пъти в седмицата ходят на лекции от 18 до 20 часа. Преподават им известни театрали и актьори. Тази школа дава на българския театър и кино Иван Налбантов и Илия Добрев.

Налбантов работи малко по специалността в минното поселище Маджарово. Следва дълга казарма, защото е във Военновъздушните сили. Пръст в тая работа има и Фидел Кастро - заради Карибската криза, вместо да бъде уволнен през септември 1962 г. и да започне актьорското си обучение, Иван заедно с целия набор напуска казармата на 6 февруари 1963 г.

Когато отива в лелеяната каменна сграда на “Раковски” 108-А, колегите вече играят етюди с думи, а той и другите довчерашни “стари пушки” се чувстват като новобранци.

Не знаят как да предложат комедийни етюди и играят трагични истории, от които колежките им падат от смях. Но никога не се държат надменно към момчетата.

Преподавателят им проф. Кръстьо Мирски налага особена атмосфера. Той е благ човек, търпелив, възпитан, учил във Франция и Западна Германия.

След два сезона в Сливен, където играе във всички пиеси от репертоара, Налбантов е поканен от ръководствата на Военния и Бургаския театър, най-силните в ония години. Той избира столицата.

Дебютира с малка роля на ординарец в пиесата с военно съдържание “Под чужда име”. “Ординарците в България винаги са описани добре, за разлика от офицерите - обясняваше Иван. - Ординарците са от народа, смешновати са, лирични, добри по душа... Абе има драматургия в тях, има какво да се играе.”

Втората му роля е много хубава - Карл в “Света Йоанна” на Бърнард Шоу. Партнира на самата Емилия Радева.

Играе и в “Майстори”, но все още не е особено познат в гилдията, когато “се случва случката” с Леон Даниел. Големият и недолюбван от властта режисьор е поканен да постави “Напразни усилия на любовта”. Той съобщава разпределението на ролите, казва името Иван и явно не може да си спомни фамилята, а Ивановците в театъра са няколко.

И Леон Даниел продължава: “Иван, бе, онова интелигентното момче с дърварския глас...” Налбантов не може да си обясни как е успял да заблуди такъв сетивен и щедър на усещания човек за своята интелигентност в ония години. А обяснението му за “дърварския глас” е, че режисьорът не е искал да го обиди, просто е търсел актьор с такъв глас, предвидил е, че ще бъде лесно различим.

В киното Налбантов дебютира с малка роля в “Танго”. Той е осъденият на смърт Иван Проев. При снимането на филма Налбантов разбира колко важен е детайлът за магията на киното.

Всичко за сцената с обесването е репетирано - извеждането на тримата осъдени, молитвата на попа... Но режисьорът Васил Мирчев нарочно пропуска да вкара в епизода каруцата, която ще отнесе мъртвите тела на обесените. Тръгва епизодът, актьорите знаят, че са добре подсигурени, и изведнъж... се чува зловещият тропот на каруцата, в която седи гробарят - един брадясал циганин. Ужасът тръгва от краката на актьора и избива пред очите му. Спонтанен поглед на ужасен смъртник, който “вижда” как след минути ще бъде захвърлен в тази каруца и откаран в гробищата. Такъв поглед не може да бъде постигнат актьорски след никаква репетиция.

През 1980 г. Налбантов е избран за ролята на Авакум Захов - 6-сериен филм на Студио за телевизионни филми “Екран”. Мнозина са изненадани от избора му, защото според писателя Андрей Гуляшки контраразузнавачът капитан Авакум Захов е над 180 см, с широки и могъщи рамене, леко приличащ на боксьор в тежка категория.

Но героят му е и мълчалив и кой знае защо прави впечатление на потиснат и тъжен човек. Тук вече Иван Налбантов почти напълно “покрива” образа на героя и в сериала се справя много професионално със задачата си.

Най-смешната киноистория на Иван се случва в мащабната суперпродукция на СССР “Войници на свободата”. Тя показва победата над Германия във Втората световна война и участието на тогавашните комунистически лидери в съпротивата.

Иван е избран за ролята на младия Станко Тодоров, който след години ще стане министър-председател на България. Накрая във филма остава само един кадър, в който Станко гледа предано Янко (Тодор Живков). Когато Когато е завършен снимачно, Налбантов заминава с колеги за озвучаването на филма в Москва. И там става ясно, че героят му въобще няма реплики в него!

През 2019 г. Иван Налбантов получи най-голямото признание от своите колеги, които го удостоиха с “Аскеер” за цялостен принос в театралното изкуство.

Поклонението е днес, 12 май, от 11 часа в театър “Българска армия”.

Редакцията изказва най-искрените си съболезнования на семейството и близките на Иван Налбантов.