Най-големият страх на астронавта бил да се завърне на Земята без двамата мъже, стъпили на Луната. Изминал 238 000 мили, той остава завинаги на 100 км от нея

Героят почива след храбра битка с рака на 64-тата годишнина от брака им с покойната му съпруга

“Виждал съм ултимативното черно на безкрайността в тишина, необезпокоявана от живо същество”

Съединените щати ще имат човек на Луната до края на десетилетието и ще го върнат жив на Земята. Това заявява с убеденост и вяра президентът Джон Ф. Кенеди през 1961 г. Помнете тези думи, повтарят бащите на синовете си. Казаното се запечатва дълбоко и в съзнанието на Майкъл Колинс, който служи във военновъздушните сили на САЩ в Edwards Air Force Base, Калифорния. Тогава той още не подозира, че след 8 години ще бъде един от тримата астронавти от славния екипаж на “Аполо 11”, осъществил монументалното стъпване на Луната на 20 юли 1969 г. В този ден Колинс обикаля сам в орбита като пилот на командния модул “Колумбия”, докато Нийл Армстронг и Едуин (Бъз) Олдрин правят своите исторически първи стъпки на лунната повърхност. Така се слага край на космическата надпревара между САЩ и Русия и се изпълнява предизвикателството на Джон Кенеди.

Майкъл Колинс тихо напусна този свят на 28 април 2021 г. на 90 години, съобщи неговото семейство. Астронавтът издъхва на 64-тата годишнина от сватбата с неговата съпруга Патриша Колинс, която умира през 2014 г.

“Съжаляваме да споделим, че нашият възлюбен баща и дядо почина днес след храбра битка с рака. Той прекара последните си дни мирно със семейството си до него. Майк винаги се изправяше пред предизвикателствата на живота с благодат и смирение и се изправи пред последното си предизвикателство по същия начин. Ще ни липсва ужасно.

Но знаем и какъв късметлия бе Майк, че живя живота, който имаше. Ще уважим желанието му да празнуваме, а не да скърбим за този живот. Моля, присъединете се към нас с обич и радост, спомняйки си неговото остроумие, неговата тиха целеустременост и мъдрата му перспектива, придобита както от погледа на Земята от гледището на Космоса, така и вглеждайки се в спокойни води от палубата на неговата рибарска лодка.”

Колинс изминава 238 000 мили до Луната, но завинаги остава на 100 км от нея, докато Армстронг и Олдрин правят “един гигантски скок”. По този повод Майкъл често е бил питан дали съжалява, че не се е приземил на нашия спътник.

“Знам, че ще бъда лъжец или глупак, ако кажа, че съм имал най-доброто от трите места в “Аполо 11”. Но мога да заявя с увереност, че съм напълно доволен от него - пише астронавтът в автобиографията си “Носенето на огъня” (1974). - Това начинание бе структурирано за трима мъже, а аз смятам, че третият е толкова необходим, колкото и другите двама.”

НАСА също изрази скръбта си по повод смъртта на пилота, астронавта и приятеля на всички, които се стремят да издърпат напред човешкия потенциал.

“Неговото наследство винаги ще бъде като на един от лидерите, които предприеха първите стъпки на Америка в Космоса. И духът му ще дойде с нас, когато вървим към по-далечни хоризонти”, каза в изявление администраторът на НАСА Стив Юршик.

Единственият жив от екипажа на “Аполо 11” Бъз Олдрин също се прости със своя колега, като сподели обща снимка на тримата и написа: “Скъпи Майк, където и да си или ще бъдеш, винаги ще носиш Огъня, който да ни пренесе към нови височини и в бъдещето”.

Колинс е известен и като най-самотния човек в човешката история, тъй като по време на космическата мисия почти 28 часа е абсолютно сам в “Колумбия”. Близо 48 минути до него не достигат дори човешки гласове, тъй като е отрязан от всички радиосигнали, оставайки само с мислите си.

“Аз съм сам сега, наистина сам и напълно изолиран от всеки известен живот. Аз съм него (живота)”, пише в дневника си астронавтът.

Колинс харесвал “Колумбия”, която му напомняла за катедрала. Но именно когато остава сам на нея, най-големият му страх го превзема с пълна сила. Майк напълно осъзнава, че би бил “белязан” до края на дните си, ако Армстронг и Олдрин не успеят да се върнат. Колинс лично изчислява, че шансовете за оцеляване на неговите колеги са 50/50.

“Тайният ми вътрешен терор през последните шест месеца е как ги оставям на Луната и се връщам на Земята сам. Ако те се провалят при излитането от повърхността или се разбият обратно в нея, няма да се самоубия. Прибирам се незабавно, но ще бъда белязан до живот и го знам.”

Освен всичко самият той е отговорен за повторното скачване на двата кораба - маневра, за която се подготвят най-дълго по време на обучението си. Колинс дори има тефтер, който виси около врата му, с цели 18 сценария - планове за непредвидени обстоятелства за спасяване на неговите колеги.

За щастие, мисията е изпълнена без жертви. Въпреки това никой от мъжете не бърза да се радва, преди да се върне на Земята.

“Помня, че щях да хвана Бъз за раменете и да го целуна по челото, но тогава реших: “Не, това просто не е правилно” - разказвал е Колинс. - Не знам. Мисля, че му стиснах ръката или го потупах. Дори не си направих труда да докосна Нийл, когато той дойде. Това беше. Не сме крещели: “О, ти си се приземил на друга планета” или нещо подобно.”

И винаги когато се е връщал назад в спомените си, едно от нещата, които най-силно са държали Майкъл, е начинът, по който нашата планета изглежда от Космоса - “мирна и спокойна, но също и деликатна”.

“Малка, малка земя в нейния малък черен кадифен фон. Когато я видях за първи път, казах: “Хей, Хюстън, имам света в прозореца си”.

А светът е с размера на нокътя на палеца ви, ако го държите пред вас. Земята е в черна празнина, което прави цветовете й още по-впечатляващи. Просто изглежда славно. И странно. Крехко някак си. Искаш да се погрижиш за нея. Искаш да си добър с нея. Цялата тази красота - това е нашият дом, всичко, което познавах.”

За разлика от Земята за него Луната изглежда почти враждебна. Всъщност тя е считана за толкова враждебна, че при завръщането си Колинс, Армстронг и Олдрин прекарват няколко дни под карантина. Когато групата най-накрая е сметната за безопасна, тръгва на световно турне, посещавайки 25 страни за малко повече от пет седмици.

През това време Майк остава изненадан и отбелязва, че навсякъде хората не казвали: “Е, вие, американците, най-накрая го направихте”, а всъщност повтаряли: “Е, най-накрая го направихме”. Иначе казано - “ние, хората”.

Само трима обаче се прочуват по целия свят. Истински звезди.

Колинс е роден в Рим на Хелоуин в семейство на военни герои. Вместо това, след като завършва Военната академия на САЩ през 1952 г., той решава да “се промъкне” във ВВС като пилот на изтребител и изпитателен пилот. Това, което го вдъхновява да кандидатства в НАСА, е полетът на Джон Глен - първия американец, излязъл в орбита около Земята.

Майк е приет при втория си опит през 1963 г. като част от третата група избрани астронавти. Той казва, че има 15 или 20 причини, поради които изпада първия път. С пословичното си чувство за хумор отдава провала си на психологичния тест.

“Минах през цяла серия от изпити, а последният беше празен лист хартия, чисто бял, 8 на 10. “Тук какво виждаш?” - попитаха ме. Отвърнах: “Разбира се, че това са единадесет полярни мечки, които правят любов в снежна банка”. И видях очите на изпитващия малко да се стягат. Не смяташе, че това е смешно. Както и да е, по някаква причина бях скъсан. На следващата година (в мастилото) видях майка ми и баща ми, а баща ми беше малко по-голям и по-авторитарен, но не много повече от майка ми и аз преминах.”

Първата мисия на Колинс е “Джемини 10” от 1966-а. Втората е “Аполо 11”.

Времето отлита бързо. Колинс и колегите му работят усилено, стават рано и пренебрегват почивките си през уикендите. Рядко виждат семействата си. Прекарват безброй часове в симулатори, за да отработят всяка възможна грешка, която би могла да стане в Космоса. Някои астронавти загиват при дългата подготовка на атаката на Луната, а можеха нечии други имена да останат в историята. Но съдбата е избрала...

Един ден Колинс получава обаждане от Дик Слейтън - шефа на астронавтите в НАСА и един от онези герои зад кулисите. Той събира екипите.

- Хей, още ли искаш да направиш това?

- О, абсолютно!

Тогава на 39 години, Майкъл чувства, че астронавтите носят тежестта на света.

16 юли 1969 г. идва бързо. По адрес на своите двама партньори той е казвал, че са “адски умни, компетентни и опитни, всеки по свой собствен начин”. И макар че триото се стикова добре, никога не изграждат силна връзка помежду си, така че да бъдат истински приятели. От тях Майк е признатият шегаджия. Олдрин го нарича “лесния човек, който внедряваше лекотата в нещата”.

След успеха на мисията им и тримата повече никога не се завръщат отново в Космоса. Колинс скоро напуска НАСА и се присъединява към Държавния департамент като помощник-секретар по обществените дела. И макар че му харесва работата, за която по-късно пише - “дългите часове летят във Вашингтон с голямо махагонно бюро”, решава, че това не му подхожда. По-късно Колинс създава от нищото и става директор на Националния музей на въздуха и Космоса във Вашингтон.

“Твърде стар съм да летя до Марс и съжалявам за това. Но все пак мисля, че съм имал много, много късмет - признавал е Колинс. - Роден съм в дните на биплани и Бък Роджърс, научих се да летя в ранните джетове и да достигна върха си, когато се появиха лунни ракети. Това е трудно да се победи”.

Майкъл Колинс освен всичко бе най-изтъкнатият поет сред астронавтите, описал красотата на своята самота горе.

“Видях Земята, затъмнена от Луната, и й се насладих. Виждал съм истинската светлина на Слънцето, нефилтрирана от атмосферата на всяка планета. Виждал съм ултимативното черно на безкрайността в тишина, необезпокоявана от живо същество. Имам тази тайна - това скъпоценно нещо, което винаги ще нося със себе си.”