Ама наистина започвам да се ядосвам на комунистическите чеда и внуци, които повтарят като малоумни и от София до Малко Търново, че в България не било имало свобода на словото.

Нямаше свобода на словото, когато убиха Райко Алексиев. Или Данаил Крапчев. Или Сашо Сладура (за един политически виц). Или Заркин. Или Георги Марков. Бащите и дедите на днешните мрънкащи затриха живота им.

Лигли и лигльовци сте.

Мен да се ме канили в някоя от трите наионални телевизии? Ами не са. Предполагам, че не ценят моите позиии или не им влизам в редкционната стратегия. Ама да сте ме чули да рева, че съм репресиран? Да съм се вайкал за измисленото 112 място за свободата на словото. Ами не съм. Човек винаги намира начин и място за изразяване на идеите си.

В България нямаше свобода на словото по време на режима на бащите на днешните оплаквачки и оплаквачи. Сега не е така. Просто не е! Целият ми живот мина в борба за свободно слово и наистина се ядосвам днес в демократична България, в държава, която е член на НАТО и ЕС да се говорят неверни неща. Нещо като турското робство е тази олелия за 112-то място.