Отиваме в Техеран с Георги Коритаров. Годината е 2008-а и Solomon Passy ни е поканил двамата да го придружаваме на една от поредните му интересни мисии. Програмата е яко натоварена, но освен всичко друго Паси се среща с разкаял се бивш атентатор-самоубиец от организацията "Муджахедин-е Халк". Човекът е с една изкуствена ръка, защото загубил десницата си, когато се самовзривил в опит да убие вътрешния министър на Иран. Оцелял, лекували го, възстановил се и след известна профилактика преминал в услуга на властите в Техеран.

По онова време "Муджахедин-е Халк" още бяха в списъците с терористични организации на ЕС и САЩ. Бойните им структури бяха останали в Ирак, от времето, когато Саддам ги използваше във войната срещу Иран. После имаше слухове, че Мосад ги използват в акциите си срещу иранските ядрени физици, но това е друга история. След свалянето на Саддам цялата организация бе затворена в лагера "Ашраф", който пък се охраняваше от български военен контингент.

Разкаялият се атентатор искаше Паси да посредничи, така че затворените в лагера в Ирак да получат възможност за връзка с техните роднини и близки в Иран. Срещата беше много интересна, спестявам подробностите, но в крайна сметка Паси почти се бе навил да участва в тази деликатна интервенция за ужас на посолството. Представиха си веднага как някакви муджахедини, макар и бивши, идват час по час край нашата мисия да оставят някакви писма и пакети за техни близки (все още действащи бойци) в Ирак.

Тъй като тогава нашите мобилни телефони не работеха в Техеран, а бях обещал на Румяна Тонева да се обадя и да кажа, че съм добре, седнах да напиша имейл. В който съвсем накратко нахвърлям горната история с човека с изкуствената ръка, опита за убийство на вътрешния министър, взривовете, лагера в Ашраф, нашите войници и т.н.

Накрая добавям, че всичко е наред, да не ме мислят в София, не пропускам закуска, обед и вечеря, благодарение на Жоро Коритаров, който пие някакви хапчета и затова се храним редовно. С алкохол не злоупотребяваме (защото няма). Ако има нещо, дай знак, завършвам писмото си.

Пускам го на rtoneva, но не съм сигурен за пощата и за всеки случай го копирам на различни - abv, gmail и т.н. (По логиката, че аз имам един и същ адрес на няколко различни пощи). Получих два отговора и нито един от Румяна Тонева.

Единият беше много любезен. От госпожа, която кратко ми пишеше, че ми "дава знак", но да знам, че не е тази, за която е предназначено писмото.

Другият мейл беше препинателно-тревожен: "Кой сте Вие и защо ми пишете??!!! Не ме интересува какво правите в Иран!!! МОЛЯ НЕ МЕ ЗАМЕСВАЙТЕ!"

След главните букви имаше послепис, който гласеше: Георги Коритаров го познавам, предайте му много поздрави.

Виждаме се на вечеря с Коритаров и му разказвам това забавно развитие на нещата, четейки му дословно написаното. Очаквам го да прихне да се смее, но той ме гледа изпитателно. Пита ме на кои точно пощи съм го бил пуснал. Изреждам няколко. И той казва: Ами пиши и на hotmail и за всеки случай прати едно и на [email protected]. И чак тогава прихва да се смее, уточнявайки, че ако аятолах Али Хаменей не ми отговори лично, да сложа точка между a и hamenei. Така щяло със сигурност да стигне, където трябва...

Ще си спомням Георги Коритаров с добро. Бог да го прости.