“Масаите са любимото племе на европейците, макар че неговите членове са полудиваци. А може би точно заради това”, пише в книгата си Inside Africa американският журналист, военен кореспондент и писател Джон Гънтър.

Повече от половин век по-късно масаите имат всички шансове да се превърнат в любимо племе и на българите в Занзибар. На 3 март видях с очите си как в едно занзибарско плажно барче масай танцува с българското знаме на песента “Митре ле”.

Не съм сигурен дали тази гледка ме впечатли, шокира или предразположи за размисъл, но определено беше забележително.

Дни наред наблюдавам тези масаи, които караулят край занзибарските хотели, играят плажен волейбол с туристите и въртят дребна търговия. Опитвам се да разбера колко точно са се усложнили нещата от времето, когато Гънтър е обикалял Африка в началото на 50-те години на миналия век.

Много преди европейското нашествие в Африка масаите са били истински войнствен народ, каращ всеки чужденец, стъпил на източното африканско крайбрежие, да избягва обширното плато, обитавано от тях. Дори ловците на роби са ги заобикаляли, смятали ги за отблъскващи и страшни с изтръгнатите им два предни долни зъба и ушни миди, разширени от големи обръчи, нанизани с мъниста и слонски косми. Мажели сплетените си коси с червена глина, а често правели и дълбоки разрези по лицата си. Вероятно точно, за да не ги харесат търговците на роби.

В разбиранията си за мирозданието масаите са расисти, даже супермасисти. Убедени са, че превъзхождат всички останали човешки раси и племена, защото добитъкът на целия свят им принадлежи. Вярват, че са избраният народ още от тъмнината на времето, когато великият им нилотски бог спуснал на земята една дълга кожена сиджимка и по нея с мучене, цвилене и пръхтене слезли всички земни стада.

Много изследователи на Африка твърдят, че масаите никога не лъжат. Затова се превърнали в най-ценните съдебни свидетели по време на колониалната система.

Относно кражбата обаче масайската морална координата е по-криволичеща. Ако вярваш, че бог ти е обещал целия добитък на света, значи няма проблем да отмъкнеш стадото на съседното племе. Това не е кражба, това е следване на божествената промисъл. В тази вяра масаите имат само един отявлен, непримирим и вековен враг. Лъвът! Затова древните им традиции превърнали убиването на лъвове в изкуство. Заради което имат и специален танц, наречен Орджо Мололо. Но в наши дни нещата вече са доста различни. Смразяващият кръвта Орджо Мололо сега се е превърнал в едно анемично фолклорно изпълнение по хотелите, смисълът на което олинклузив туристите рядко разбират. Заговарям се за масаите с италианския мениджър на хотела, в който съм отседнал. Това не са ония масаи, за които говориш, на тия им викаме “бизнесмасаи”, казва ми той. И добавя, че идвали на Занзибар само заради туристите.

Не че не съм го знаел, защото съм бил на Занзибар и преди, но когато онзиден един от тия някога горди масаи се приближи и ми каза на руски: “Здравствуй, меня зовут Саша, сегодня Черная пятница, жирафа для 5 долларов”, ме обзе странно чувство.

Чудя се, по-различно ли щеше да бъде, ако масаите не бяха любимото племе на европейците. Щяха ли все още да живеят в своите плетени и измазани с кал и фъшкии обори, заедно с обожествения си добитък, и да дебнат лъвове, вместо да продават дървени жирафи по плажа и да играят волейбол с туристите?

И в кой момент се променя всичко - дали, когато спреш да вярваш, че си избраният народ, за да се превърнеш в любимия полудивак на другите?