"Кой уби ястребинчетата" - така е нарекла новата си книга Надежда Любенова. Интервю с нея четете тук. В нея живеещата в Пловдив писателка на базата на документи и автентични свидетелства за първи път разкрива непознати факти за "светая светих" на

комунистическата пропаганда,

които преобръщат напълно идеологически клишета, предъвквани с десетилетия у нас. Пред "168 часа" Любенова, която е автор на още 24 книги, разбулващи неудобни истини от миналото ни, се съгласи да сподели резултатите от дългогодишните си изследвания.

Накратко припомняме официалната версия, с която след 9 септември 1944 г. са закърмени поколения българи и която все още може да бъде намерена в популярни места като българската версия на Уикипедия например под зловещото заглавие "Клането в Ястребино". (Статията я няма на никой друг език!)

Според партийните историографи на БКП става дума за събития от края на 1943 г. Тогава група от партизани прави погроми на различни места в няколко села на Омурташко, в т.нар. Тозлушки край. Нелегалните убиват един кметски наместник и други общински длъжностни лица, ограбват мандра и се скриват в гората. Вместо да ги остави да безчинстват на спокойствие – нали и без това е война, тогавашната власт взема решение да изпрати войска в района. (Според някои по-късно писани спомени - дори военен аероплан.) С цел залавянето на партизаните е наложена блокада. При нея са задържани близки и поддръжници на въоръжените комунисти за разпит и са изведени на селския площад, откъдето ги изкарват извън селото в един дол. Кулминацията в историята е

разстрелът на

18 души

(в някои източници броят е различен и достига 22-ма души) от село Ястребино, извършен от наборни войници на Втора картечна рота на 19-и пехотен шуменски полк. Акцията е ръководена от запасния подпоручик Коста (среща се и като Константин и Костадин) Йорданов, който в цивилния живот е учител и баща на две деца.

Въпросният офицер се престарал

в изпълнението на заповедта, която имал от командира на полка – да се спре всякаква поддръжка на нелегалните през зимата, и дал жестоко нареждане – да се избият всички. Говори се за убити старци, жени и... шест деца. Близначките Ценка и Цветанка на по 13 години, Надежда – на 12 години, Димитринка - на 11 години, Иван - едва на 9. "Зверовете фашисти" не пожалили дори и невръстния седемгодишен Стойне! После заровили убитите в плитък гроб, а скоро след това извадили телата и за да прикрият следите си, ги изгорили на клада. Наистина чудовищен акт, който почти няма аналог не само в българската, а и в световната история. А ако тези събития са се случили в действителност, те хвърлят и неизличимо петно върху българската войска.

Ненапразно още в първите години след деветосептемврийския преврат този случай е бил използван като оправдание за всякакви злодеяния, извършени от комунистите, които са оправдавани като "справедливо отмъщение" за "убийците на деца"...

Още през 1946 г. на предполагаемото място на убийството е издигнат паметник, а в годините на тоталитаризма в Ястребино е построен мемориален комплекс с музей, където се извършват редовни възпоминания на жертвите, а историята се превръща в една от

най-сакралните емблеми

на комунистическото движение у нас.

Проблемът е, че извън насила изтръгнати показания пред варварското следствие на т.нар. Народен съд няма никакви солидни доказателства тази история да е достоверна. Едва ли случайно липсват и архивите с документи в района от онези години.

Затова още навремето, а и в по-късните години се трупат множество въпроси, на които няма логичен отговор. В самото начало съдиите от Народния съд проявяват странна и нехарактерна за тях милост и дават относително леки присъди на детеубийците – особено като се вземе предвид, че са издали набързо повече от 2700 смъртни присъди и са създали световен прецедент с осъждането на вече убити хора.

Самите деца са превърнати в икони на комунистическата пропаганда. За тях се учи в учебниците, пионерски отряди носят имената им и изследват живота им, а на тяхно име се провеждат различни конкурси и състезания, пишат се стихове и книги, снимат се филми.

След това идват разказите на "оцелелите" от Ястребино. През годините те са

украсявани до неузнаваемост,

а често съдържат и непростими за живи свидетели на събитията противоречия и откровени небивалици дори когато са разказвани от едно и също лице.

Нещо повече – в продължение на десетилетия като гъби след дъжд у нас се множат спасилите се "на косъм" жители на Ястребино. Не само от другите, а и помежду си те се наричат "ястребинчета" и имат сериозно влияние в БКП и репресивния апарат през цялото съществуване на тоталитарната държава. Така за кратко време от малкото селце, което до 1934 г. носи турското име Дуванлар, се пръкват повече от 40 висши и старши военни чинове, които

заемат ключови постове в НРБ

Всъщност историята им много напомня за сполучливо описаните "деца на лейтенант Шмид" от Илф и Петров в техния шедьовър "Златният телец" - термин, който се е превърнал в нарицателно за аферисти, самопровъзгласили се за наследници на реален герой от първата руска революция.

Забравено "ястребинче" е открито дори в село Бели Искър през 60-те години на ХХ век. Тогава две сестри от омуртагското село

само по разказите

на местни хора

за убит от жандармерията "нелегален с големи мустаци" разпознават в него своя брат, който по някакво чудо е успял да достигне от Търговищко до подножието на Рила, за да намери там смъртта си. А под егидата на списание "Наша родина" и лично на главния му редактор и бивш партизанин Димитър Методиев навремето случаят получава голяма гласност. Паметна плоча на предполагаемото “ястребинче”

и до днес може да се види в двора на селското училище в Бели Искър.

Сега, на базата на новооткритите от Надежда Любенова документи, наяве излизат още по-странни факти.

Оказва се, че няма никакви данни войниците да са застреляли невръстни деца в периода 1943-1944 г. Никакви съобщения за подобно злодеяние няма и във вестниците оттогава – както в местните, така и в националните.

И ако някой може да си помисли, че сведенията са умишлено заличени в полицейските регистри на царската власт, а на пресата е наложена строга цензура, то какво да кажем за показанията, дадени от роднините на убитите навремето?

В тази връзка Любенова се натъква на много интересен документ –

протокол за

полицейски разпит

на Димитър Иванов Димитров от 3 януари 1944 г. Разпитаният е брат на близначките Ценка и Цветанка, а показанията са дадени пред Васил Мокриев, полицейски разузнавач при Варненското полицейско комендантство.

В него разследваният Димитър

прави подробни признания за последните месеци,

откакто е излязъл като нелегален от селото, но няма нито дума за предполагаемата трагедия, сполетяла семейството му.

Същото е положението и с показанията на неговия чичо и други разпитвани от селото.

В същото време в книгата са дадени и автентични свидетелства на възрастни хора от Ястребино, които си спомнят, че не войската, а партизаните са убили децата, за да не ги издадат. От тях излиза, че явно

истината се е знаела още по време на тоталитаризма,

но местните хора не са смеели да говорят.

Ето част от едно свидетелство на Емануил Колев Иванов, публикувано в книгата:

"Учех в прогимназията, когато учителите ни обясняваха, че ястребинчетата са убити от фашистите, защото носели храна на партизаните... През 1980 г. отидох на море. След почивката реших да минем през село Ястребино и

да чуя истината

от местен човек

...Човекът ме заведе в землянката, където се криели шумкарите. Тя е на около километър от паметника, в гъста гора, скрита в една долчинка с храсталаци. Ако човек не знае къде е, никога няма да я намери. Нелегалните са имали землянки и на други места.

- Забранено ни е да казваме истината за убийството на децата – довери ми човекът. - Едни от тях, когато са играели вън от селото, открили землянка. Шумкарите ги убили, за да не ги издадат. Това се знае от хората и от околните села.

Нашата войска не е вършила зверства”

Подобна информация дават и други съвременници на събитията от онова време. Разбира се, трябва да се има предвид, че навремето за такива приказки е било

гарантирано

изпращането в лагер,

затова и страхът на местните хора е обясним.

Но освен преките има и много силни косвени доказателства, че трагичната история е нагласена. Така например няма как да се обясни, че възрастни хора, които са разпитвани като ятаци и помагачи, впоследствие са освободени, а невръстни деца, които изобщо не са питани за връзка с нелегалните, набързо са застреляни от войниците.