Сърбинът отказва да напусне Сараево без любимата си, урежда коридор за тях чрез вездесъщ приятел срещу 18 000 марки

“Остава малко време до момента, в който отново ще бъдем заедно. След това нищо няма да може да ни раздели...”

По тях е открит огън, докато бягат през моста “Върбаня” над Миляцка. Той умира на място, тя - след като го прегръща

Скъпа майко,

Тръгваме тази вечер и всичко, което се случва, е Божията воля. Ще ти се обадя веднага щом стигнем там. Притеснявам се за теб и за Жълто. Говорихме, когато войната свърши, ще се върнем и всичко ще бъде както преди. Сякаш не е имало война. Не се тревожете за мен, пазете се, ще ми бъде по-лесно.

Обичам те толкова много, вашата Адмира.

18 май 1993 г. Време е да тръгват... Да избягат от този ад. Безкрайни дни и месеци на прицел, под дъжд от куршуми в ежедневни срещи със смъртта, вилнееща по улиците на обсаденото Сараево.

През есента на 1991 г. Босна и Херцеговина обявява своя суверенитет, а в края на февруари 1992 г. се провежда референдум за независимост, бойкотиран от сърбите. На 6 април 1992 година ЕС признава независимостта на Босна и Херцеговина, което слага начало на гражданската война между етнически сърби, хървати и мюсюлмани.

Първоначално столицата е обсадена от войски на Югославската народна армия, а впоследствие - от войските на Република Сръбска - от 5 април 1992 г. до 29 февруари 1996 г. Обсадата е три пъти по-дълга от тази на Сталинград и над година по-дълга от тази на Ленинград.

Двама влюбени няма да дочакат края на този конфликт.

В деня на бягството си Адмира Исмич, босненка мюсюлманка, е на 25 години. Същата година през август Бошко Бъркич, православен сърбин, трябва също да навърши 25 години. Надяват се дотогава вече да са свободни от ежечасния безумен страх, че всеки миг може да им е последен. Че може да нямат шанс за още една целувка. За още една прегръдка. Искат да изградят живота си заедно далеч от тази братоубийствена война.

Бошко е уредил всичко. Осигурил е безопасно бягство за двамата чрез Исмет Байрамович, по прякор Кело - рецидивист, под чийто контрол е голяма част от обсадено Сараево. Бошко е дал 18 000 марки, с които Кело му е издействал коридор през моста “Върбаня” над река Миляцка, разделящ мюсюлманските от сръбските позиции. С парите са подкупени снайперистите, за да си “починат” от 17 часа в няколкоминутен интервал.

В определения ден Бошко и Адмира са готови. Минава 16 часът и трябва да тръгват. Тя е усмихната и не е нервна, той, напротив - притеснен е до крайност. Така функционират двамата - Бошко се тревожи, Адмира го успокоява. Винаги.

Излизат навън. Наближават. Изминават поне 500 метра по брега на Миляцка, изцяло изложени на очите на войници от двете страни. Преминават границата под контрола на босненската страна и се насочват към населеното място Гърбавица, което е под контрола на сърбите. Малко преди 17 часа стигат до моста “Върбаня” и хукват по него, хванати за ръце. Свободата е толкова близо. Само още няколко крачки. Но... Адмира усеща така познатия дъх на смъртта.

По тях е открит огън. Нещо се е объркало. Снайперистки куршум убива Бошко на място. И той се сгромолясва на земята. Тя също пада, ранена е, но още не е мъртва. Стенейки, пропълзява до своя любим, прегръща го и издъхва.

“Все още не вярвам, че са мъртви. Как такива млади хора изчезват толкова насилствено заради един нечовешки ход. Чудовищен акт. Любовта не може да победи всичко. Не може да победи онези, които не вярват в любовта. А тези, които стрелят по нас, не вярват в любовта”, казва след трагедията Зия Исмич, баща на Адмира.

Телата на двамата влюбени остават на моста цели шест дни (до 24 май). Никой не може да стигне до тях заради непрестанния снайперистки обстрел. Кърк Шорк, кореспондент на Ройтерс, който отразява войната, прави снимка на убитите - “вкопчени в последна прегръдка”.

Кадърът става достояние на целия свят и го разтърсва. Кой е виновен за тази варварщина? Никой не желае да поеме отговорност - босненците обвиняват сърбите, а сърбите сочат босненците.

Родителите на Адмира научават какво е станало два дни по-късно от журналисти от радиото, които им се обаждат, за да потвърдят смъртта на Бошко. Зия Исмич се обръща към ЮНПРОФОР за съдействие да приберат труповете, но получава отказ с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.

Накрая на шестата нощ телата са прибрани от сръбска страна и се съобщава, че войници са извършили това с риск за живота си, като са се промъкнали на метри от мюсюлманските позиции. Впослествие става ясно, че сърбите са вързали с въжета босненски пленници, които са издърпали труповете.

Бошко и Адмира са погребани в гробището “Вранеш” в Лукавица извън Сараево. Присъства само майката на Бошко - Радмила Бъркич, защото родителите на Адмира още са под обсада. Попът отказва да опее младата жена, защото е мюсюлманка и не е кръстена, но Рада заявява, че ако няма да опява нея, няма да опява и нейния син.

Убитите влюбени стават известни като Сараевските Ромео и Жулиета, но тяхната история е различна от Шекспировата, макар с един и същ фатален финал. Родителите и на единия, и на другия нямат нищо против тяхната връзка. В Титова Югославия смесените бракове са съвсем нормални.

“Отгледах синовете си, без да мисля за религия и нация. Никога не съм им казвала, че са сърби и че другите са хървати и мюсюлмани - обяснявала е почернената Радмила. - Не виждах Адмира като мюсюлманка, като различна. Гледах на нея като на момичето на сина ми, което той обичаше и което аз обичах”.

Именно заради своята любима Бошко избира да остане в Сараево, макар че може лесно да се спаси. Само да поиска, може и да застане от другата страна, като на свой ред започне да стреля по приятелите си от детинство, по съседите, по нея... Но не го прави.

Конфликтът започва някак неусетно за всички. Никой не е подготвен. В Сараево хората са убедени, че няма да има война. По време на мирен протест на демонстранти с югославски знамена и портрети на Тито сръбски снайперисти на Радован Караджич откриват огън. Две жени падат мъртви.

“Вечерта на 15 март 1992 г. по-големият ми син Бранислав се прибра и ми каза: “Ти си спиш, а започва война” - връща се назад Рада. - Помислих си, че говори глупости. На сутринта обаче той ми каза, че заминава за Крушевац. Бошко отказа да тръгне с него.”

На 2 май 1992 г. артилерията на тогавашния командир на босненската сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а 13 000 въоръжени сърби обкръжават града, заемайки стратегически позиции в сръбския квартал “Гърбавица”.

Ужасът започва. През юли 1992 г. граната унищожава апартамента, където семейство Бъркич е живяло 25 години. На входа на съседната сграда, където се пренасят в друг апартамент, отново пада граната. Тогава, отчаяна и изплашена, Радмила се обръща за помощ към най-добрия приятел на големия си син. Това е именно вездесъщият тогава в Сараево Исмет Байрамович - Кело, за когото Бошко е като “по-малък брат”.

“Рада беше като втора майка за мен... - признава по онова време Байрамович. - И нека бъдем ясни, това не е война на герои като Втората световна война, това е национална война тук. Ако ще бъда герой само за мюсюлманите, няма да бъда такъв герой”.

Радмила умолява сина си да тръгне с нея. Дражен, баща му, почива от инфаркт още преди войната. Нищо не задържа Бошко в града освен любимата му жена.

“Аз напуснах Сараево на 21 август 1992 г. Бошко ме накара”, спомня си Рада.

Последният път, в който майката вижда сина си, е в двора на Недрета и Зия Исмич. Тя казва на дъщеря им: “Адмира, пази моя Бошко”.

Убийствата и изнасилванията са ежедневие в обсадената столица. Предупредителните знаци по улиците Pazite, Snajper! (“Внимание, снайпер!”) напомнят жестоко нещо, което никой не може да забрави така или иначе. Деца, чиито родители умират, започват да се отглеждат сами, да порастват за часове с години. Някогашни съученици се нахвърлят един върху друг без жал. Убий или ще бъдеш убит.

През септември 1992 г. Адмира се премества при Бошко в апартамент в центъра на града. Всеки ден е борба, а страхът ги изтощава до краен предел. И така, единственият изход остава бягството. Мечтаят да стигнат до Белград и да се оженят там. Бошко задвижва схемата с Кело и всичко е уредено. Само ако и късметът бе на тяхна страна.

“Тя ми каза, че ще се видим веднага щом свърши”, никога няма да забрави тези думи Недрета, майката на Адмира.

“Непрекъснато повтаряше: “Смятате ли, че е справедливо той да тръгне сам, а аз да остана? - разказват семейство Исмич. - Нейното решение беше да тръгне с него. Тя смяташе, че любовта е по-силна от смъртта.”

Бошко и Адмира учат заедно в една гимназия. Любовта им пламва, когато са 16-годишни, с една новогодишна целувка. Това се случва по време на Зимните олимпийски игри през 1984 година, чийто домакин е столицата на Босна и Херцеговина. Олимпийският дух е завладял всички и особено Бошко, който в такава еуфория отдава сърцето си на Адмира.

Двамата стават неразделни. Бягат от час, за да ходят на кино, след училище също са непрестанно заедно.

Налага се обаче да се разделят, когато след гимназията Бошко получава повиквателна за казармата. 11-месечната му военна служба е сякаш цяла вечност за тях, но той непрестанно й пише писма.

Моята най-скъпа Адмира, всяка вечер, когато си лягам, не мога да спя, защото мисля за теб. Любов моя, ти си единственото щастие, което имам...

След неговото завръщане и двамата се записват в университета - тя учи химия, а той туризъм. Въпрос на време е да си разменят брачните халки. За всички е ясно, че няма какво да раздели Адмира и Бошко, няма нищо по-голямо и силно от тяхната любов.

Докато не се чува фаталният грохот на приближаващата война. И тъмна сянка пада над града.

Скъпа моя любов,

Сараево през нощта е най-красивото нещо на света. Може би бих могъл да живея някъде другаде, но само ако бих бил принуден. Остава само малко време до момента, в който отново ще бъдем заедно. След това нищо няма да може да ни раздели...

Убиецът на Исмич и Бъркич и до днес не е известен.

“...защото досега света не знай за любов по-чиста и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета”.