Какво следва подир живота? Някой друг живот, но не нашият. И някой друг ще го опише... Което е било и ще бъде!

Жива енциклопедия, благороден ерудит, аристократ по душа, с рицарска осанка и с вродена елегантност. Винаги с безупречни маниери и липса на всякаква надменност и пренебрежение към студентите, имали честта да им преподава. Първокурсниците филолози в Софийския университет чуват неговото име и биват запознати с репутацията му още преди да го срещнат. А после... са още по-впечатлени и респектирани от Великолепни, както започнали да го наричат възпитаниците на Алма Матер още преди десетилетия.

Абсолютна легенда на СУ беше и ще остане в спомените на всички свои студенти проф. Симеон Хаджикосев, който почина на 79 години на 29 декември 2020 г. Той беше виден литературен историк и критик, преводач и писател, професор по антична и западноевропейска литература.

С достолепен и тих говор, той увлекателно отвличаше на пътешествие по време на своите лекции по начин, който караше всеки да вярва, че познанията му нямат лимит и оттам идва щедростта му в раздаването им. Дори изучаващи други специалности посещаваха неговите безкрайно интересни лекции. Неслучайно бе посочван като най-любим преподавател.

“Древният проповедник Еклисиаст мъдро ни наставлява за употребата на времето, но не е казал нищо за старостта. Сега, когато календарът всеки ден ми напомня, че съм навлязъл в осмата десетица на годините, старостта за мене е вече време за отместване на перспективата. Казано така, не е много ясно, затова ще поясня. Колкото повече остарява човек, толкова повече се приближава към пределната черта. Абсурдът на човешкото битие, прогласен още от древните мъдреци, е в тоталното безсмислие на живота. Раждаме се, без някой да ни е питал дали желаем, преживяваме живота си често пъти без да знаем защо, и си отиваме също така безвъзвратно, както сме дошли на този свят.

(...)

Помня, че преди години ми бе харесала следната крилата фраза, комай от неизвестен автор:

“Животът е щастлива случайност с летален изход...”

Ще напомня, че медицинският термин летален не бива да се бърка с авиационния летателен, макар че знае ли човек ваджишката му душа лети ли, стои ли и изобщо какво прави, след като се раздели с тленното тяло.

(...)

Все едно, няма да ми се размине нито на мене, нито на всеки друг, роден от майка. Та какво толкова и да мисля! Като ми дойде редът...” (“Мемоари: Каквото е било и ще бъде”)

Пламен Тотев, основател на издателство “Персей” и близък приятел на професора, сподели във фейсбук, че Хаджикосев се е борил с мъчителна болест и с горчива ирония му е казал: “Аз от коронавирус не се боя!”.

Тотев определи Хаджикосев като “последния стълб на литературната история в класическия й вид”.

Преди броени дни излиза последният, 13-и том (посветен на великите австрийски романисти на ХХ век Франц Кафка, Йозеф Рот и Роберт Музил), на фундаменталния му многотомник "Западноевропейска литература”.

Хаджикосев е автор на над 50 книги - монографии, учебници, сборници, литературни портрети и мемоари. През 1965 г. се жени за Мария Хаджикосева, с която имат двама синове - Роман и Антон.

С изненада през 2011 година от телевизионен репортаж професорът узнава, че е бил сътрудник на ДС. Тогава той не смята за нужно да води дела, за да изчисти името си, защото съвестта му е чиста, но опровергава изнесената от Комисията по досиетата информация в отворено писмо, публикувано в неговия личен сайт.

“Никога и при никакви обстоятелства не съм имал съпричастие към тайните служби. Нещо повече. Дори смея да твърдя, че съм един от малцината сред тогавашните културни среди, който е отказал сътрудничество на службите”, пише Хаджикосев.

Професорът отива в съответната комисия, за да се запознае с досието си на агент Явор. В него няма никакъв негов подпис или знак за съгласие за сътрудничество. На сайта на комисията е отбелязано, че е сътрудничил към ДС, ПГУ-ХIV. Той напомня, че ПГУ е Първо главно управление, т.е. външното разузнаване, а какво е ХIV, самият той казва, че не знае (може би Франция?).

“В тънката папчица с четиридесетина страници единствено верни са биографичните справки за мене, за семейството ми и близките ми, трикратно възпроизведени и прошнуровани. Всичко останало са свободни съчинения на водещия офицер, чието име узнах от сайта. Съмнявам се дори в достоверността на посочените в сайта две дати - на вербовката (10.02.1973 г.) и на регистрацията (22.02.1973 г.), защото в спомените ми опитите на ДС да ме вербува се отнасят към ранната пролет на онази година, вероятно април.”

В досието е отбелязано, че Хаджикосев е снет от отчет през ноември 1973 г. През същата година той вече е старши асистент по антична и западноевропейска литература в Софийския университет, кандидат-доктор на филологическите науки и нашумял млад критик. От декември 1967-а до април 1968 г. е на специализация в университета в Клермон Феран, Франция.

“А ето истината за моята "вербовка". Обадиха ми се по служебния телефон с покана да се явя в КПКВЧ (Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина). В уречения ден и час в един от кабинетите в комитета на ул. "Алабин" бях посрещнат от трима души, двамина на моя възраст, около тридесетте, и един по-възрастен. Предложиха ми да ме изпратят на честване или конгрес във Франция през май. Ако вярно си спомням, ставаше дума за Ламартин. С удоволствие приех, тогава подобни покани бяха рядкост. Уговорихме се за нова среща, на която да уточним подробности около доклада ми. След седмица или две ме поканиха отново в същия кабинет. Тогава съвсем неочаквано заявиха, че са от тайните служби, и ми предложиха да им сътруднича.”

Обещавали да го изпращат на конгреси, симпозиуми, писателски срещи в чужбина, а той трябвало след това да ги информира какво е отношението към социалистическа България, както и за конкретни участници в срещите. Хаджикосев е силно смутен, но заявява, че иска да обмисли предложението им.

“След още десетина дена лицето, оповестено в сайта на Комисията по досиетата като ст. лейт. Георги Караманов, се обади по телефона у дома (помня, че беше събота) и ми каза, че пристига с личната си кола, и ме помоли да го чакам на улицата. Разговорът ни се проведе на четири очи в колата му. Казах му, че възнамерявам да правя научна кариера и да се изявявам като литературен критик, а тези занимания никак не се стиковат с тяхното предложение. Казах също така: “Имам двама сина (тогава на пет и на две години) и не мога да си представя как бих им обяснил един ден, че съм сътрудничил на тайните служби”. Вербовчикът помълча и каза: “Разбирам. Смятайте, че не сме разговаряли изобщо. Никой не бива да узнае за срещите ни”. Никога повече не съм го виждал и ако е жив, не съм сигурен дали бих могъл да го позная. Възможно е тогава той да е носил документа, който е трябвало да подпиша, за да се удостоверя като агент Явор.”

Според професора очевидно тогава вече му е било заведено досие, тъй като не са предполагали, че той ще откаже. Абсурдът на ситуацията с агентурното му сътрудничество се потвърждава както от липсата на подпис под какъвто и да било документ, така и от факта, че е бил на отчет едва девет месеца.

“И в онези времена, и сега това трябва да означава, че или съм бил безнадеждно провалил се агент, или че съм такъв само в главите на някои хора. Естествено, след тази моя последна среща със ст. лейт. Георги Караманов така и не заминах на честването или конгреса за Ламартин.

Сега си давам сметка, че въпросният вербовчик е нямало как да каже на началниците си, че се е провалил в опита да ме вербува и в продължение на няколко месеца е имитирал дейност. Докладните му записки, съдържащи се в досието ми, са смехотворни измишльотини. Пише, че “опознавателна” среща с мене е имал в кабинета ми през декември 1972 г., но ако беше така, щях да го позная по-късно в КПКВЧ. Срещали сме се били в МЕИ (така се наричаше Машинно-електротехническият институт) в кабинета на някакъв професор, а кракът ми никога не е стъпвал там.”

Описано било също, че още в самото начало на “контактите” им ставало дума за продължаването на специализацията на Хаджикосев в Париж. Той никога не е специализирал във френската столица, минавал е само пътьом.

“Такава е истината за моя “служебен романс” с тайните служби. И по времето на социализма, и в годините на прехода тайно съм се гордял, че съм намерил сили да откажа сътрудничество на ДС. Ако съм бил сътрудник, щях да си посипя главата с пепел и да кажа: “Такива бяха времената” и т.н. Но днес, когато думата “агент” е синоним на аморалност и доносничество, не мога да приема да бъда поставян в кюпа при действителните доносници”.

В тв проучване впоследствие е констатирано, че правотата на доводите в отвореното писмо на професора се потвърждава от документите на досието, в които водещият офицер на Хаджикосев е описвал аргументите му срещу сътрудничество, но накрая го е регистрирал като агент Явор.

Професорът никога не се е оплаквал от тоталитарната власт, макар че е имало сериозни пречки за него през тази епоха. Той е признавал, че преди “вербовката постановка” е имало много доноси срещу него, защото са му пращали “разни занаятчии, за да ме следят, да ми слагат бръмбари...”.

Негов колега писател някога сътворил отровната измислица, по думите на професора, че “бащата на Хаджикосев е идеологът на българския фашизъм”.

И макар да е бил спиран от завистници, проф. Хаджикосев не е лишен от възможността да се развива професионално и успява да запази името си чисто.