Като оставим настрана гайдите и състраданието към бедните и угнетените българи, двете големи теми в новогодишното обръщение на президента Румен Радев са лидерството и промяната.

Започвам с лидерството, защото да бъдеш лидер е особената роля не само на българския, но и на всички президенти в съвременните демокрации.

Държавният глава, особено в случаите, когато не е ангажиран с ежедневието на изпълнителната власт, има отговорността със своите действия да налага и отстоява стратегическите цели и приоритети на държавата, което е и същността на всяко политическо лидерство. Четиримата български президенти преди Радев успешно са изпълнявали тази основна роля на институцията.

Само да припомним, че Желю Желев не само направи първите радикални законодателни промени (като например отмяна на жителството), първите важни външнополитически стъпки (като например признаване на Македония), но всъщност бе и визионер, когато ставаше дума за качеството на конституцията от 1991 г. и пръв отбеляза, че тя има съществени дефекти.

Петър Стоянов е президентът, който отстояваше европейският цивилизационен избор на България със конкретни действия във всички критични ситуации и на всички външнополитически форуми.

Георги Първанов още преди да стане президент стратегически преориентира БСП към НАТО и отстояваше този избор по време и на двата си мандата. Той също така форматира лявоцентристкия блок между БСП и ДПС, който и до момента стабилизира българската партийна система.

Росен Плевнелиев много по-прагматично виждаше ролята на президента като стратег. Той беше ориентиран към изработване на стратегии и планове за действие с хоризонт 40 години напред. "България 2020", "България 2030", "България 2050" бяха стратегическите документи, по които той и неговата администрация работеха по време на целия му мандат.

До този момент политиката на Румен Радев беше реактивна и негативна. Основните му изявления бяха просто реакция на решения и действия на правителството и парламентарното мнозинство, а техният патос беше просто да критикува и отрича всичко, което управляващите правят. Най-неочаквано на петата година от мандата си Румен Радев осъзнава лидерската функция на институцията.

Вероятно поговорката "По-добре късно, отколкото никога" може да ни утеши, но засега не виждаме някакви реални действия на президента, а просто новогодишно пожелание да има лидерство в България без ясен адресат или политически ангажимент. От новогодишното обръщение на президента Радев оставаме с впечатлението, че слушаме наблюдател, а не овластен политик, защото той говори за лидерство, но не посочва какво очаква да бъде направено - с други думи той не поема личен ангажимент да бъде лидер.

Втората голяма тема в новогодишното слово на Радев е промяната. Това е най-баналната и клиширана дума и през последните 32 години. „Промяна“ и „дълбока реформа“ са двете най-безсмислени политически декларации в българската политика. Те са изключително вредни, защото по дефиниция политика се прави само с онези решения на овластените, чрез които се променя статуквото. Т.е. като обещаеш „промяна“ ти казваш просто и само, че искаш да си политик. Но като си казал „а“ трябва да кажеш и „б“. Трябва да кажеш не само какво искаш да промениш, но и как. Ние всички от 30 години знаем какво трябва да бъде променено в България. И за да ни впечатли един политик трябва да ни каже как това да стане. А в новогодишната реч на президента няма и дума по този въпрос. В този смисъл да пожелаеш промяна и да говориш за реформа през 2021 г. без да кажеш как би го направил е политическо празнодумие.

Не само личният ангажимент на президента Радев ми липсва, защото той трябва да бъде лидерът, а не да прави баналната констатация, че е нужно лидерство. Също така държавният глава трябва да посочи поне няколко конкретни политически мерки и действия, които според него могат да предизвикат промяна на статуквото. Да не говорим, че „едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш“.