Защо да не отида в Еритрея за Нова година? Когато си зададох този въпрос не можах да се сетя за нито един сериозен аргумент против. Всичко бе в полза на една подобна авантюра. Щях да избягам от познатите вкусове на руската салата и президентската реч, чашата сладникаво пенливо вино, досадните дунавски хора и нестихващата пукотевица от пиратки. Еритрея обещаваше да ми спести всичко това, сервирайки ми зареждащ новогодишен коктейл от мистерия и романтика.

Често наричат тази държава африканската Северна Корея, но това не е точно. В Северна Корея се влиза много по-лесно, отколкото в Еритрея, а и регулациите са далеч по-скромни. Има и още много разлики. Веднъж успял да кацне в еритрейската столица Асмара, чужденецът лесно би се натъкнал на хора, гуляещи с местен джин и тоник, надули яко музиката още преди обед. В това отношение Еритрея би могла да бъде определена като една източноафриканска хвойно-хининова Куба.

И сега за романтиката: тази държава, която сякаш съществуваше в тайна от останалия свят, разполагаше с най-вълнуващата железопътна линия в света. Парни влакове лъкатушат по планинското било, тръгвайки от 2400-те метра надморска височина на столицата Асмара, за да стигнат чак до морския бряг при Масауа. 65 моста и виадукта и 39 тунела правят така, че парните машини да се справят с голямата денивелация, докато очите на пътника се радват на живописното очарование.

Невероятно изживяване, започнало още през 1911 г., с амбицията на италианските колонизатори да придвижват бързо войници от Африканския Рим до пристанищата към Индийския океан. После в този Втори Рим, както наричали Асмара, диктаторът Бенито Мусулини изпратил най-авангардните архитекти. По едно време там имало повече светофари, отколкото в самия Рим.

През 1938 г. Джузепе Петаци построил най-футуристичната в света бензиностанция и сервиз на “Фиат”. Има я и до днес, разперила огромни крила, като на самолет, върху които Петаци подскачал, за да убеди местните, че конструкцията е стабилна и не се нуждае от подпори. И ако бензиностанциите в Асмара изглеждали като от бъдещето, аптеките са като от миналото, защото флорентински фармацевти пренесли тук интериора на някои от реномираните си билкопродавници.

След Втората Световна война нищо в Асмара не се променило. Градът замръзнал във времето, а последвалата 30-годишна война с Етиопия съвсем спряла всяко възможно развитие и промяна.

Когато преди 5 години (точно по това време) кацнах в Асмара, не вярвах, че може да има такъв изоставен и забравен град музей.

По централния булевард “Харнет” се нижеха една след друга сгради - перли на архитектурния модернизъм от началото на ХХ век. Толкова Арт Деко на едно място няма и в Маями Бийч, Флорида!

В късния следобед онази половина от населението, която не продължава да пие сутрешния си джин с тоник, заема уличните маси по кафетериите в центъра за един традиционен ритуал, наречен "макиато пасаджата".

Това не е нищо друго освен добре унаследена италианска кафе култура - пиеш еспресо с млечна пяна и гледаш кой минава по улицата. Възрастните мъже по правило са с бели ризи, тъмни костюми и шапки тип борсалино, а повечето барове изглеждат като от времето, когато Федерико Фелини се е срещнал за първи път с Марчело Мастрояни. Тезгях с алуминиев плот и кафе машина с ръчка като скоростен лост на стар автобус. Еднакви бутилки от джин “Асмара”, подредени по витрините.

Когато забележат чужденец, местните преодоляват изненадата си само за няколко секунди и го подхващат фамилиарно на италиански: buona giornata, come stai?

И просто няма излизане от този филм, докато не настъпи времето за режима на тока. Тогава бумтенето на генераторите влиза в оглушителен спор с илюзиите за "долче вита".

Да, в Еритрея времето наистина е спряло, както впрочем и електричеството, и топлата вода.

Но най-голямото ми еритрейско разочарование бе на Централна гара Асмара. Когато, нетърпелив да си закупя билет за Масау,а пристигнах там, съмненията ми бързо избуяха почти колкото тръните пред главния вход на това уважавано някога учреждение. От една схлупена кантонерка се подаде усмихнатото лице на възрастен мъж, облечен в куртка от времето на Мусулини.

И с любезен италиански се поинтересува какво ме води на гарата. Казах му, че бих искал да хвана “ил примо трено” - още първия възможен влак, за Масауа.

“Скузате синьоте, ма л’ултимо трено пер Мадауа е партито”. С тъжна усмивка старецът ми казваше, че последният влак за Масауа е заминал. Кога, питам разтревожено аз. А човекът вика: Преди вие да се родите. И прихва да се смее, оставяйки ме в пълно объркване дали съм разбрал правилно.

Оказва се, че гордостта на италианската колония, най-романтичната железница в света, не е минавала през 65-те виадукта и 39-те тунела между Асмара и Масауа в последните няколко десетилетия. Но парните локомотиви “Бреда” от 20-те години на миналия век са си на релсите, заедно с няколко вагона със запазени дървени седалки. И ако искам мога да се кача и да разгледам.

Чудя се как е възможно тези експонати да не са в музей. Пазачът на гарата ме информира, че още са в движение и могат да ги подкарат заради мен. Но трябвало да питам в министерството на туризма. Въодушевявам се и отивам в министерството. Оказва се, че наистина един парен локомотив и един вагон могат да бъдат композирани и да ме повозят. Срещу 1200 долара. Но ще бъде само по част от трасето - около 30 км - и после се връщаме обратно.

За такъв чартър с парен влак обаче трябва предварително записване от 10 дни до две седмици. Време, в което издирват по къщите им отдавна пенсионираните машинисти, огняри, стрелочници, кондуктори... А също и механиците, които да стегнат бурмите на парния локомотив “Бреда”. Да се доставят въглища...

Иска си време цялата работа. А времето тук, както вече знаем, няма голяма еквивалентност. В министерството разбирам, че да стигна с влак до Масауа е невъзможно. Нито с автобус. Защото чужденците в Еритрея нямат право да се возят на автобус. Нито на каквото и да било друго, освен на кола за чужденци.

Оставам в столицата, където от камбанариите на православната църква "Енда Мариам" (Света Мария) се разнася радостен звън. После чувам мюезина да се провиква от минарето на джамията "Хулафа ал Рашидин" (Праведните халифи). Асмара - Пиколо Рома (Малкият Рим) изглежда се бори и за титлата Африкански Йерусалим, защото в града има също католическа катедрала, синагога, протестантска църква и храм на Адвентистите от Седмия ден.

Едно неочаквано разнообразие за духовните търсения на човек в пълен противовес на оскъдицата в транспорта на неговите телеса.

Нямайки възможност да пътувам свободно из страната, смених самолетния си билет и се прибрах по-рано в България. Тъкмо навреме, за да хвана последните фойерверки.

От фейсубк