COVID-19 ме извади от строя за две седмици, през което време мислих за какво ли не, включително и за предишни разни зли вируси, поваляли ме на легло преди години, макар и никога за толкова дълго.

Най-драматичният случай беше в Стокхолм през ноември 2007 г. и тогава за малко да прецакам фатално едно дълго подготвяно държавно посещение.

Кралският церемониал на Швеция е толкова пищен на детайли и тежък на организация, че дворцовият маршал не би могъл да се справи с повече от 2 до максимум 3 посещения на година. Затова българският държавен глава чака цели 7 години, докато дойде време да върне визитата и да посети в Стокхолм Негово Величество Карл XVI Густав, по Божията воля крал на шведи, готи и венди – последният с този титул от 1544 г.

Монархът и българският президент преминават през града в каляска, теглена от четири коня в процесия, предвождана от лейбгвардейски полк и следвана от по-малка карета – любимата на Сибила Сакскобурготска (майката на краля), в която са впрегнати две бели кобили, и в която са настанени кралица Силвия Шведска и първата дама на България, барабар с техните шапки с пера, воалетки и прочие полагаем аутфит. След официалните церемонии следва обяд в Синята зала на Стокхолмското кметство, където се правят банкетите за Нобеловите награди. На обяда присъства и престолонаследницата принцеса Виктория, херцогиня на Вестерготланд, а 30 лакеи в ливреи сервират храната едновременно на всички гости на кралската маса.

И точно по време на този архиизискан церемониал моя милост усеща известно неразположение и отпадналост, придружени от силен главобол. Едвам изчаквам десерта и портвайна с аромат на кестен и сушени круши, за да се дотътря до хотела, където се просвам на леглото с 39 градуса температура.

До вечерта развивам гнойна ангина и състоянието ми се влошава толкова, че президентът обезпокоен ми праща своя лекар да ме прегледа. Идва докторът, вижда ме и казва: „Хм, абе, никак не си добре”. Викам си на ум: Добро утро, святя. Гледай да устискаш тия дни, казва, да не прецакаме посещението, пък в България като се приберем... И ми дава някакъв широкоспектърен антибиотик, да съм пиел, каза, двойна доза.

На другия ден цялата делегация напуска Стокхолм и заминава за Упсала, а аз оставам ни жив, ни умрял в хотела. Пия двойна доза, но ми става все по-зле. Тресе ме, бълнувам, халюцинации... ад!

На третия ден си викам, чакай да погледна какъв е тоя антибиотик. Отварям листовката и зачитам. Вярно широкоспектърен – на първо място лекува гонорея и след това всичко останало до спори на антракс. Едно нещо само не лекува – гнойна ангина. Пише си черно на бяло – ако имате ангина, потърсете друг антибиотик. Прихвам да се смея като обезумял. После се зачитам в противопоказанията – халюцинации, суицидни мисли, късане на сухожилия, чупене на кости, петна по кожата в следствие на пряка слънчева светлина...

Викам си: Боже, какво ми дойде до главата! Оцелях в афганистански плен и в престрелки в Багдад и Кербала, та след цялата ми героична кариера да умра на легло в Стокхолм, набухан с антибиотик за трипер. Що за сатирична епитафия! Смях се много и това като че ли ме ободри, окопитих се, та можах да се вдигна на третия ден от леглото и да се кача на самолета за вкъщи. Прибирам се и директно при моя личен лекар. Поглежда ми гърлото и вика: Имаш гнойна ангина, пиеш ли нещо? Казвам му какво съм пил досега и той се облещва. Е, що? Викам му, дълга история, дай ми нещо, което да ме оправи бързо, че след 4 дни трябва да съм в Париж.

Ех, какви вируси имаше едно време.

*От фейсбук