Първия сериозен източник на информация си създадох в далечната 1994 г. Почти веднага, след като станах криминален репортер във вестник "Континент". Той беше полицай, който работеше в отдел "Наркотици". Беше истинско ченге и ми обясняваше всичко със силен жаргон - така както се говори на улицата. Аз, естествено, бях начинаещ репортер и разбирах около 50 процента от всичко, което той изговаряше. Но никога не си признавах, за да не се изложа. Запомнях всичко и после насаме сглобявах пъзела.

Бях много впечатлен от информацията, която получавах от него - изпреварваща, с подробности, които колегите ми от другите вестници никога не знаеха. И реших, че трябва да му се реванширам. Срещнах се с приятел от казармата, който беше наркоман, и му дадох цялата си заплата, за да ми разкаже всичко актуално на наркопазара - кой, къде, какво продава, как стават нещата.

Моят приятел от полицията беше малко скептичен към част от нещата, които му разказах, но когато се видяхме по-късно отново, ми каза, че трима негови колеги работят по информацията, която съм им дал. Бях им подсказал, че българските силови структури започват бързо да слагат ръка върху наркоразпространението в София - нещо, което в МВР към момента не знаеха. Един дълъг процес, който в следващите години взе десетки жертви в цялата страна и непрестанно пренареждаше съотношението на силите в престъпния свят.

Моят приятел много отдавна не работи в полицията, но докато беше там, двамата имахме много добро сътрудничество, от което със сигурност са спечелили всички. Може би заради този полезен контакт наркотиците винаги са били една от любимите теми на моите текстове - заедно с поръчковите убийства и отвличанията.

През годините съм правил какво ли не, свързано с дрогата - репортажи за "постите" - денонощните магазини в центъра на София, където след много продължително дебнене успях да снимам продажба - дозата от топче хероин в едната ръка, парите - в ръката отсреща. Цялото действие в тъмнината под мост, а отгоре светло и хората отиват на работа. В този ден за втори път в живота ми извадиха срещу мен пистолет. В тези бурни години сме осветявали със снимки и разкрития най-агресивните дилъри, които опитваха да завземат пазара.

Работил съм не само с полицията, но много активно и с ГДБОП, със служители от митниците, които влагаха сърцата си в работата, докато техни щедро корумпирани колеги си затваряха очите за десетки камиони, които преминаваха границите като призраци "на вдигната бариера". С митничарите от аерогара София дори успяхме да закрием няколко съвсем законни магазина за наркотици в столицата преди години. Като преди това оттам си купихме дрога с касова бележка. А изследването на двете дози в лаборатория показа, че едната е халюциноген, а другата - амфетамин.

Разказвам всичко това, защото, когато става въпрос за дрога, трябва да се включат много страни. Иначе не се постига никакъв резултат. Заради всичко това наградата "Сърце и слово срещу наркотиците", в памет на убитата от мафията ирландска журналистка Вероника Герин, винаги е била много ценна за мен.

Ав тази 2020 година, в която не мога да се оплача, че животът ми е бил скучен, я получавам за трети път.

Но за първи път сега тя е специална и за цялостен принос. Благодаря на община Благоевград и на ирландското посолство в София за отличието, както и на всички мои анонимни приятели - в полицията, в митниците и дори в самия престъпен свят, с които заедно сме правили малките, но постоянни крачки срещу това голямо зло! Честито за наградите и на колегите ми от "24 часа" Антоанета Маскръчка и Александра Николаева!