Никога не разбрах защо хората имат носталгия. Или по-точно....за различните видове носталгия. А много съм наблюдавал и анализирал. Особено при руснаците. Не е еднакво при всички. Една беше носталгията на Солженицин и друга на моите сълагерници в Латина. Тези в Латина си мечтаеха за печено агне. Съвсем сериозно го пиша. Здрави мъже, някои от тях бивши пандизчиии, които се разплакваха на втория ден след бягството.
Никога не съм имал носталгия в класическия вид....ама все пак само с България и българите съм се занимавал, Възможно е това също да е вид носталгия. Зная ли?
Беше ми мъчно за мама и татко. Но пък знаех че мама е щастлива, че се чупих. Така казвахме ако си избягал ?
Целият свят беше пред мен. Научавах нови неша....ядях нови блюда....четях нови книги и се срещх с непознати за мен култури. Нямах време за носталгия. Право или криво....