Философията на извънредното положение

Мине не мине, и властите у нас флиртят с извънредните положения – устройват си протести, бунтове, служебни кабинети и други развлечения. И това вече им стана навик, суматохата стана традиционна институция, която замени редовните избори.

Явно на политическите централи им харесва. Може би защото шумотевицата и съкратените срокове ги освобождават от мъката да се състезават чрез идеологии, платформи и обещания, които после няма да изпълнят. Ако все пак в суматохата се роди нещо ново, то не е в полза на населението, а на неговия елит.

Нормално, щом една гневна тълпа от 10 хиляди души отменя вота на 6 милиона мислещи индивиди. Е, не всички са мислещи, но по-глупавите се съветват с умните и също поумняват. А така не им се дава технологично време.

Затова на елита му харесва да си играе с огъня, но идва моментът, в който става беля. И този момент дойде това лято. За разлика от предишните трусове, днес имаме

президент, който

не иска да е

сватбен генерал, а

истински суверен

Класическият модел за дерайлиране на демокрацията е краят на Ваймарската република през 1933 година. Тогава нацистката партия създава хаос, Хитлер идва на власт, подпалва Райхстага, обявява извънредно положение и установява еднолична диктатура. И докато се усетят, партийните елити се озовават зад телените огради.

Разбира се, днес е коренно различно, но принципите са същите – пак извънредно положение и опит за байпас на властта. И тогава, и днес това се случва на фона на дълбока рецесия, безработица, безпомощен парламент и упадък на традиционните партии. Виждаме и копнеж на площада за нещо “надпартийно”, някаква машина за честен вот и най-вече за здрава ръка, която ще изтрие корупцията от лицето на българската земя. Бунтът на роба е такъв – той не иска власт, а иска нов господар.

Знаменитият германски политолог Карл Шмит, който вдъхновява нацистката идеология, определя “изключението” (Ernstfall), извънредното положение, като най-чистата, “квинтесентна” характеристика на политическия живот. Не правилото, а изключението е истинската политика. Не законовият ред, а субективната воля на лидера. В извънредното положение, пише той, традиционните политически процедури спират да действат и

една личност трябва да се постави над закона, за да спаси държавата

Това е истинският суверен – личността, която решава какво да се прави в изключителната ситуация. Дали това е Радев?

Ако направим сравнение с нашето дередже, то Борисов е лидерът на процедурната нормалност, докато Радев е господарят на извънредната ситуация. Но той ще стане суверен едва когато успее да назначи временно правителство, което ще е легитимирано от самия него и ще се заеме с нещо повече от досегашните невзрачни служебни кабинети.

Ето защо в своите изявления президентът Радев повтаря, че ни управляват мутри, че днешната власт не е легитимна и трябва да си ходи, че тя няма правото да приема каквито и да било закони, а най-вече да променя избирателния кодекс. Но с какво ще е различна следващата власт? Пак същите партии, пак същите избори. Какво ще е различното?

Волята на истинския суверен е загадка. Президентският съвет вече е готов с нова конституция, но я крие - ще я извади наяве едва когато нормалността си хвърли оставката. Също така скрита засега е третата част от “Националната стратегическа програма”, която би трябвало да каже какво да се прави.

Борисов и Радев имат диаметрално противоположни “харизми”. Докато Борисов го играе обикновен народен човек и шегаджия, Радев е мрачно извисен над масите и декламира апокалиптически. Днес това се харесва на площада. Нещо в позата му наистина напомня Хитлер и Мусолини, макар че е много по-лаконичен.

Досегашните президенти бяха само церемониалмайсторите

на властта. Те достолепно кумуваха на нейните сватби. Но трябваше да се очаква, че ще дойдат и времето, и човекът, които ще поискат нещо повече. И то дойде.

Служебният кабинет е ле-е-еко открехната врата към нещо непознато. Рано или късно идва човекът, който я отваря с ритник и нахлува.

И съвсем нормално е този човек да е генерал. Генералът е свикнал да очаква безпрекословно подчинение от низшите чинове. Генералският ракурс е отгоре надолу, а за летеца избирателите са дребни като мравки. Затова Радев прие мажоритарен вот за себе си, но не и за депутатите – това би им дало прекалена легитимност и здрави корени в избирателните райони. Все едно редниците да си избират лейтенантите, а лейтенантите – генерала.

За да може такъв лидер да се превърне в суверен,

той трябва да преодолее нормалния законодател

и да въведе войнска дисциплина. Тук виждаме още една аналогия с Ваймарската република – слаб парламент. Избраните с партийни листи депутати нямат реални корени сред народа, те са букети в саксиите на политическите централи.

В политологията има консенсус, че пропорционалната избирателна система е една от причините за победата и на Хитлер, и на Мусолини след неговия “Поход към Рим” през 1922 година. У нас тя става причина за упадъка на партиите и преврата през 1934 година, след което се отменят и партиите, и изборите, и парламентът. Навсякъде е същото – пропорционалният вот води до политически упадък, а упадъкът – до здрава ръка.

В речите на г-н Радев също се забелязва известна ерозия на уважението към партиите. Най-малкото, той ги поставя наравно с всички други групи: “Ще продължа да подкрепям всяка организация, партия, движение, чийто приоритет е българският народ, а не тясно партийният интерес!” – пред журналистите. Но коя е партията, която не си гледа тесния партиен интерес? И защо й е президентската подкрепа? Не се знае, утре ще й потрябва.

Както казва Карл Шмит, в извънредните обстоятелства суверенът е истинският законодател, а не само пазител на законите, какъвто е в нормалните времена. В този момент разпускането на парламента е неговият встъпителен ритуал.

Ритуално бе и разграничаването на Румен

Радев от БСП,

защото това го освобождава от дълга към партията-майка.

Разбира се, в днешните протести участват различни сили, които очакват своята награда. Но ако стане тяхното, какво после? После всички ще бъдат в ръцете на Суверена.

Ако продължим с аналогиите, то Хитлер не само разчиства всички други партии, но и своите съюзници. В “Нощта на дългите ножове” през лятото на 1934 г. той избива цялото ръководство на така наречените “щурмоваци” – кафявите ризи, без които не би могъл да дойде на власт. По това време те вече са близо 3 милиона и започват да мърморят - за това ли се борихме?

Според Карл Шмит касапницата, която Хитлер устройва на своите съратници, е правилна. Това според него е “най-високата форма на административна справедливост”, след като Суверенът вече е над закона и процедурите.

Слава Богу, у нас не може да се очакват разправи, тъй като Брюксел бди. У нас всичко би минало културно и демократично. Но важното е, че както и да мине, ще бъде отчетено като голям успех.