Избран пред Стефан Гецов, само на 25 години той изиграва мечтаната роля и в същото време на Великден се жени за любовта на своя живот Виолета

С малка измама влиза в академията, но късметът винаги е на негова страна, въпреки донос срещу него

Като дете на косъм се разминава със смъртта през войната, зад гърба му на улицата бомби убиват две негови другарчета

25-годишният Васил е облякъл червената мантия, сложил е короната на главата си и се качва на една латвия, за да стигне до снимачната площадка. Море от хора сякаш се разлива на площада в Луковит, задръстено е от народ - кръстят се, целуват мантията, целуват ръцете на Васил. Искат да са сигурни, че е жив. Че стои пред тях. За тях това не е някакъв млад актьор, спечелил феноменална роля във филм. За тях това е царят. Калоян.

Със спомен-портрет от това емблематично изпълнение на Васил Стойчев, останало завинаги част от него, бе изпратен в последния му път уважаваният актьор, който почина внезапно след инфаркт. Той си отиде само два месеца преди да навърши 85 години и два месеца след диамантената годишнина от сватбата му с неговата съпруга Виолета Бахчеванова, с която цели 60 години бяха неразделни. В проливен дъжд и с маски по двама близки, приятели и колеги търпеливо се редяха на опашка, за да си вземат сбогом с един от доайените на Народния театър.

Точно шест десетилетия по-рано съдбата сякаш е най-благосклонна към младежа от Кюстендил. По това време започват снимките на първия цветен български исторически филм “Калоян”, а той се изявява пред камерата в главната роля. Мнозина негови колеги биха го убили за този шанс. Продукцията е мечтата на режисьора Дако Даковски още докато е бил студент в Москва. Сценарият е отново негово дело в съавторство с Димитър Мантов и Антон Дончев.

В заветната 1960 година е премиерата и на пиесата “Иван Шишман”, в която Васил има малка роля на Огнян Ковача. Аплодисментите за същата постановка са за неговата половинка Виолета, която с изпълнението си на Мария-Десислава поставя рекорд - 7 години и 450 представления. Неин партньор на сцената като цар Иван Шишман е недостижимия Стефан Гецов.

С ролята си в пиесата, макар и второстепенна, Стойчев пък успява да се сдобие с покана за пробите на “Калоян”. Тогава още не е прехвърлил 24 години. За всеки от персонажите във филма има по няколко кандидати. За мечтания образ на царя са само двама. Единият е отново Стефан Гецов, не просто любимец, а член на най-близкото обкръжение на Тодор Живков, известно като ловната дружинка и неформален съветнически щаб. Та единствената конкуренция за главната роля на Гецов се оказва младият и зелен Васил Стойчев.

Даковски се колебае какъв точно Калоян иска да направи - това е много важно за него. Дали да е силният и внушителен цар - когото Стефан ще изпълни задължително, или да е момчето, принудено от обстоятелствата да стане цар и да се докаже. Режисьорът избира втората визия. И Васил става Калоян. Именно той му трябва.

Ето така синът на Фото Бански, както е известен бащата на Стойчев в Кюстендил, става цар.

Междувременно същата година на 17 април, точно на Великден, актьорът се жени за любовта на своя живот Виолета. Кумуват им поетът Найден Вълчев, който вече е написал затрогващия текст на “Една българска роза”, но ще минат години, докато той стигне до хората, заедно със съпругата му актрисата Минка Долапчиева.

Васил и Виолета са щастливи заедно във всеки един ден от своя дългогодишен брак и нито за миг не се ревнуват от сцената, а са щастливи да обичат другия повече от себе си.

След сватбата младоженците нямат време за меден месец, а се връщат към професионалните си задължения.

Започват снимките на “Калоян”, които продължават през следващите две години. Екипът тръгва от Созопол и обикаля почти цяла България. Художници на филма са Борислав Стоев и Ангел Ангелов. Музиката е на Найден Геров. Участват 2000 войници от армията, които си имат цял лагер. Битките са батални с много коне, с инвентар от околните стопанства, от текезесета и т.н. Всичко е мащабно и епично.

Стойчев може да язди от дете, но за лентата се включва в часове по езда с прочутия тогава заслужил майстор на спорта Петър Клявков. Васил има щастието да тренира с ген. Владимир Стойчев и благодарение на него усвоява дълбокия стоеж с петата надолу, за да може да се изправя, да държи щита и да се бие с меча или копието. Специално от конезавода в Шумен му докарват уникален бял жребец. Невероятен кон, който трудно се удържа и мъкне като луд Васил по дюните в Созопол. Актьорът става в 6 часа сутринта, за да го гримират, после чакат слънцето да застане в определен момент и до вечерта снимат в страхотна жега. Хората в Созопол нонстоп викат след него: “Калояне!”

През 1962 г. Дако Даковски внезапно почива и продукцията е блокирана за няколко месеца, докато се вземе решение работата да продължи с Юри Арнаудов и Захари Жандов. Кинолентата се проявява в Братислава.

Успехът на готовия филм е феноменален, залите са препълнени, като има прожекции всеки ден през два часа.

Калоян остава завинаги част от Стойчев, който за ролята си се потапя надълбоко в историята и просто изживява царя, а не го изиграва току-така. Актьорът има много паметни роли в киното, но друга толкова лична за него няма. Стига се дотам дори, че с жена му се чудят единствено дали първото им дете ще се казва задължително Калоян или Десислава, в зависимост от пола.

Дъщеря им взима името на героинята на майка си, която я играе на сцената на Народния театър дори бременна до шестия месец. С второто им момиче актрисата преустановява участията си по-отрано.

Двойката е неразделна още от театралната академия, после и двамата са разпределени в бургаския театър и заедно дебютират и се установяват на сцената на Народния театър. През годините работят рамо да рамо и в радиото, телевизията и в концертната дирекция... От сутрин до вечер театърът е техният живот. Често пъти си разменят реплики за децата по коридорите между репетиции и спектакли - кое е болно, какво да се направи.

Отдадеността на артистичното изкуство е тяхното наследство, а безспорният им талант се предава на децата и внуците им.

Дъщеря им Десислава Стойчева е актриса и доктор по театрално и филмово изкуство, преподавател в НАТФИЗ, съпруга на проф. Атанас Атанасов - актьор, режисьор и преподавател в академията. Внуците им Алиса Атанасова и Ясен Атанасов също не изневеряват на зова на сцената.

Другата дъщеря на Васил и Виолета - Биляна, също играе, режисира и е декан на театралния факултет в “Емори и Хенри колидж” във Вирджиния, САЩ, където живее със съпруга си Кеворк Хорисян - неин съученик от класическата гимназия, а сега административен директор на същия университет. Децата им Микаел и Кристин все още не са ориентирани професионално, но защо също да не тръгнат по стъпките на баба си и дядо си.

Бахчеванова и Стойчев се влюбват в трети курс като състуденти в класа на проф. Филип Филипов. Двамата са сред 1500 души, които кандидатстват в академията през 1954 г. и сред 45-е, които са приети. Само 15 от тях са момчета. Включително Васил, който стартира образованието си с малка измама.

След гимназията той продължава образованието си в ВИИ “Карл Маркс”. Там играе в драмсъстава, където с тях работи тандемът студенти по режисура Димитрина Гюрова и Николай Савов. Точно те казват на Стойчев, че непременно трябва да кандидатства в театралната академия. Само че според закона студент от едно висше учебно заведение не може да кандидатства в друго, ако не е прекъснал една година. Васил никак не иска да чака цяла година. Все пак съдбовната за него 1960-а наближава. Успява да си взема бележка от общината в Кюстендил, че не е студент и може да кандидатства.

При изпитите след втория кръг обаче го разкриват. Първо го викат в отдел “Кадри” на театралната академия, където Васил Божилов му казва: “Мойто момче, все още голяма мръсотия има в нашия живот. Ето - четете.”

Дава му една папка, в която е описано как той е студент от Икономическия институт и т.н. Донос. Авторът му: неизвестен

Водят Васил при ректора проф. Д. Б. Митов (Димитър Митов). За щастие се оказва, че той го бил харесал още по време на първите кръгове на изпита. За съжаление, сега трябвало да го изгони.

“Бягайте, мойто момче, бягайте при Рубен Аврамов (министър на културата (1954 до 1957 г.). Само той може да реши вашия въпрос”.

Стойчев няма представа кой е министърът. Но пак късметът е на негова страна. Снаха му се притичва на помощ и го води при сътрудника на Рубен Аврамов, който само като разбира, че пред него е синът на Фото Бански, извиква: “Васка, ти ли си!”

Човекът се оказва съученик на брат му Стойне - Мирчо Пашалийски, който после става генерален директор на радиото и на цирка. Той продиктува на Васил какво да напише в молбата си, разбира се, плюс малка и невинна лъжа, че баща му не му е позволил да загуби годината в института.

На другия ден Стойчев получава писмо с бланка, адресирана до него и до ректорите на ВИИ “Карл Маркс” и ДВТУ “Кръстьо Сарафов”, че: “Председателят на КНИК разрешава на кандидат-студента Васил Стойчев да кандидатства в ДВТУ и след успешно издържан конкурсен изпит да бъде приет в учебното заведение. В противен случай мястото му в икономическия институт се запазва.”

Така, както по-късно е признавал самият актьор, “вместо да ми извадят очите, ми изписаха веждите”.

Все пак той трябва да стане актьор, трябва да срещне Виолета. Пътят му е предопределен. Васил сякаш винаги е бил късметлия. Той никога няма да забрави и как като дете за малко се разминава със смъртта.

По време на войната през 1941 г. почти пред очите му загиват негови приятели, с които си играе на улицата в родния Кюстендил. Спасява го щастливо стечение на обстоятелствата. Докато се щурат с децата навън, братовчедката му идва и го извиква да се прибере. Като всяка дете той не бърза и се замотава нанякъде, а през това време в небето се появява аероплан. Братовчедка му се появява отново и му завърта един шамар, а той разплакан си тръгва за вкъщи. Тъкмо когато стига до входната врата, чува зловещ взрив.

Бомби се изсипват по улицата зад него. Две от другарчетата му загиват.

Животът трябва да продължи. Синът на Фото Бански трябва да стане цар. И да обича предано своята царица.

Тайната на безоблачната любов на Стойчев и съпругата му самият той е обяснявал неведнъж. Двамата просто не можели един без друг. И през годините помежду им никога не е имало ревност от творческия успех на другия, нито завист, нито съперничества, само преданост и радост.

“Като се разреже динята, всеки посяга да боцне първо средата. Ние сме правили точно обратното - може да вземеш и да подадеш на другия. Ето това е магията! - сигурен бе приживе Стойчев. - Достатъчно е, когато имаш грижата за другия, когато не мислиш за себе си и отдаваш всичко на човека до теб да му е добре, и когато има възвръщаемост - какво повече от това? Чувстваш се истински щастлив, защото това е истината за живота.

Щастлив е не този, който е обичан, а този, който обича.”