С изложбата си “На първо място - Свободата!” обяви, че ще подкрепи артисти - най-изстрадалите от пандемията. Защото няма по-важно от окултуряването - ежеминутна обработка на човешката душа

Хората живеят определено време и после умират. Това не ги е направило по-малко хора, страхът ги е направил, казва поетът

Добър ден. Валентин Илиев Ангелов съм, гр. Белене.

Инвалид съм на хемодиализа, с 252 лв. пенсия. Плюс това ходя на терапия 3 пъти седмично със собствен транспорт. Имам жизненонеобходима нужда от средства. Пиша заради предложението на Калин Терзийски за дарение от продадени картини. Ако е възможно, моля за тази помощ. Знам как звучи в ушите на хората, които нямат такъв проблем, затова на никого не го пожелавам. Весел ден.

Tакъв имейл получи “168 часа” на редакционната поща и предаде тази молба на Калин Терзийски, който моментално се отзова и се свърза с Валентин Ангелов.

С откриването на изложбата “На първо място - Свободата!” в Галерия “Лампион” в началото на месеца писателят, художник и психиатър обяви, че ще дари половината от спечеленото от продажбата на своите творби на пострадали от пандемията. И най-вече - на артисти.

Терзийски вече има уговорка с Валентин, на когото ще даде 1/3 от сумата, която досега е натрупана от изложбата. Двамата ще се срещнат в Плевен този месец, за да се видят и запознаят лично.

Поетът ще пътува дотам и по покана на Владислава Цолова, председател на “Аутизъм днес”, за да изрисува благотворително стенопис в центъра за аутизъм, който през април бе разбит от вандали за втори път.

Останалите 2/3 от спечеленото от “На първо място - Свободата!” са предвидени за осъществяването на специален жест към бедните поети, писатели и художници. Създаване на фонд “Терзийски” - зареден със средства, чрез които нямащите артисти ще могат да пият кафе, вино или друго безплатно в някое място специално за това.

За да осъществи своята идея, Терзийски се среща и с кмета на София Йорданка Фандъкова. Първоначалното обсъждане е това да се случи в кафене “Вергилий” в сградата на Централната минерална баня, но тепърва ще се търси място.

“С г-жа Фандъкова говорихме и се разбрахме - обясни пред “168 часа” писателят. - За мен кафенето в банята е по-скоро културен дом, в който може да се провеждат четения и други мероприятия и събития. Официозно място. На такива места мушмороците конюнктурни са на първа линия. Тези, които - казано чрез евфемизъм - се адаптират, казано направо, се подмазват и нагаждат. А другите, които не го правят, обикновено са някъде в сенките, отритнати финансово. Затова искам тези истински творци да имат възможност да отидат някъде, където няма как да стъпят, защото почти по условие са бедни, тъй като не се нагаждат.

И за тези отхвърлени артисти - фонд “Терзийски”. Носи моята фамилия не за да подчертава мегаломанията ми и от себелюбие. По-скоро е нарицателно за това как бедният творец отива и се смесва с богатия, без да се срамува.

Ще намерим такова заведение. Фандъкова е твърдо “за” да се направи такова нещо. Трябва да е живо и оборотно място. Ще го измислим.

Любен Дилов-син също много се зарадва на тази идея. И парите няма да са само от мен. Ще дам първоначално 800 лева. После се надявам и други да зареждат този фонд. Мисля, че ще се намират хора, които да участват. И така ще заживее като традиция. Както е било някога в Писателското кафене на “Царя” - тогава не е имало точно такова нещо, но е имало прочути сервитьори, които винаги са давали на вересия на по-бедните творци.

Ще има лимит, да речем, от десет лева, но с които човек да може да изпие няколко кафета или три бири. Да покани своята муза, да я почерпи...

Естествено, няма да пуснем Тома Марков, който е много талантлив, но може да изпие тези пари за три дни. Нито бих пуснал и себе си в периода, в който пиех.”

Терзийски решава, че иска да помогне и да подкрепи изстрадалите от пандемията от COVID-19, но и с предимство артистите, защото според него именно културата бе “ранена” най-безмилостно през изминалите няколко месеца.

“В самото начало ми се стори, че непрекъснато се дарява - включително чрез популистки изхвърляния. Но дори и деца си чупеха касичките, за да помагат на хора в нужда - разказва поетът. - За България пандемията струваше милиарди левове - вероятно, не съм икономист. И в същото време беше една проверка за готовността на населението да бъде доведено до най-унизителна подчиняемост. Като бъде лишено от най-основни права и свободи. Като правото на труд.

Трябва да се подчертае, че от грип всяка година в тези месеци умират около 2500 човека, знам наизуст статистиката през последните 15 години. Имало е години и с до 3900 починали от грип и други усложнения. Водил съм статистика на смъртността в Курило, което беше една оборотна болница и потресаващо място през 90-те години. Който не е работил в лудница, не знае какво е да пламне дизентерия и за една седмица да измрат 7-8 човека.

Взе се много от този нещастен народ.

Най-много пострадаха тези, на които беше забранено да работят. На полицаите не беше, на воените заводи - също. В Казанлък, да речем, работят около 6000-7000 човека, а всеки ден с транспорт от по 40-50 отиват и си работят в цеховете на снарядите и т.н. Оръжие трябва да има, за да се водят войни.

В същото време библиотеките и изложбените зали, където така или иначе ходят малко хора - но са крехък символ на духа, моментално бяха жертвани, за да се види, че те са нещо излишно и нямат никакво значение.

Затова повтарям едно нещо, казано от един нобелов лауреат за литература - Уинстън Чърчил. По време на Втората световна война, когато той търси средства, за съжаление, за отбраната и от парламента предлагат да се вземат от фондовете за култура, той казва: “Не смейте да пипате културата и образованието. Ако вземем от тях, за да дадем за отбраната, няма да има какво да отбраняваме.”

За какво да се пазят хора, ако са останали като говеда - неуки, диви, прости и бездуховни.

Ако човек се е занимавал с окултуряване - обработка на културни растения, знае, че те и един ден ако не се култивират и не се работи по тях - загиват.

Думата е една и съща - окултуряване, ежеминутна обработка на човешката душа. Иначе ще се подивее застрашително.

Хората живеят определено време и след това умират. И млади, и стари умират. Това не ги е направило по-малко хора, страхът ги е направил по-малко хора.

Да се лишават от свобода, е най-мерзкото и жалко нещо.”

Терзийски имал за експозицията си 50 графики - социални, дадаистични, сюрреалистични, някои от които приличат на карикатури, други - на графиките на Гоя. След изолацията се оказва, че е натрупал и 30 маслени картини. И те някак изпъкват и се продават като топъл хляб. Щом става ясно, че ще използва парите от продажбата им, за да помага на нуждаещи се, бива атакуван и от много съветници.

“Имаше питания защо ще се обръщам към властта. Решил съм, че трябва да доведа намеренията си до най-високо ниво, защото това е създаване на ситуация на обща отговорност - разяснява писателят. - И в Библията се казва: Кажи го пред свидетели, а след това и пред всички хора.

Изиска ли се нещо от най-високо ниво, обикновено става. Иначе дребните чиновници само те спират.

На 24 май например не направихме нито четене пред библиотеката, нито един разкошен пърформанс на писателите на площад “Славейков”, защото... не можело. Щяхме да сме на разстояние 20 метра един от друг, но дребните формалисти го забраниха.

Пък и ето - сега сякаш дружелюбно поклащам пръст и казвам: Аз съм един беден писател и се опитвам да помагам, помислете какво правите вие...”

Според Терзийски енергичният човек, какъвто може да бъде всеки, ако реши, може да повдигне света на раменете си.

Затова призовава да не се отказваме по никакъв начин, докато целият свят очаква нашите добри дела.