Защо предсмъртно или следсмъртно най-много хвалят хората

Сложна е симфонията на награждаването и наказанието, на хедонизма и фобията, дирижирана от "моркова и тоягата". През 1901 г. на 42-годишна възраст Теодор Рузвелт става най-младият президент на САЩ. Политиката му се основава на мотивационната метафора: "Говори спокойно и носи тояга и морков, и така ще вървиш напред".

Тази "политика" има сериозни антропологични трактати, например трите задължения на даровия обмен - да даваш, да приемаш и да връщаш – са описани като "тотален социален феномен" в "Есе за дара" (Essai sur le Don) на Марсел Мос, за първи път публикувано на френски през 1923 г. и през 1990 г. на английски като The Gift ("Дарът").

Сега искам да "погледна в очите" моралната дилема, пред която стои награденият - кой, защо, кога го награждава? На въпрос на журналист "Кой е най-ценният съвет, който сте получили от професор Крикор Азарян?", един негов ученик отговори: "На премиерата на "Вишнева градина" той ми заяви, че това е последното нещо, което прави...

Той вече

беше болен

Изкарахме премиерата и Професора излезе в коридора. Подари ми един медал. И с лека ирония каза: "Давам ти го, но не го слагай и не го носи! Защото ордените се дават на декласираните, на тези, които излизат от употреба! Ти точно не си декласиран, тебе тепърва те чака..."

Преди години дадоха "Аскеер" за цялостно творчество на големите, но вече болни Крикор Азарян, Йоско Сърчаджиев, Тодор Колев и Коста Цонев. През 2016 г. Борис Луканов бе награден с "Аскеер" при навършването на 80-годишна възраст. Христо Фотев, когато беше много тежко болен в периода 1995–2002 г., получи повече награди, отколкото в разцвета на поезията и здравето си. Димитър Димитров (Херо) стана почетен гражданин на Бургас, когато се разболя, Константин Павлов получи президентска награда след прекаран мозъчен инсулт – няколко години преди това

Светлин Русев каза, че

няма да получи наградата,

докато поетът не бъде удостоен с нея – рядко случващ се морален жест не само по нашите земи.

In vivo veritas

Истинският дисидент антикомунист Илия Минев умря в забрава и мизерия през 2000 г. - и президентът Петър Стоянов го награди посмъртно с ордена "Стара планина". Това е липса на признание на живо (лат. in vivo), породена от бездушието на държавната администрация. Именно тя прояви бездушието си и към Христо Фотев, когато беше тежко болен –

морето и жените на Бургас никога нямат да простят това на Петър Стоянов

Човек остава с тъжното чувство, че хората най-много ги хвалят предсмъртно и следсмъртно.

Вече се страхувам да пожелавам награди на приятели, прескочили 70 години: Михаил Давидов – един от най-добрите клетъчни биолози, Станислав Янев – един от най-добрите фармакотоксиколози, Балю Балев – един от най-добрите спортни лекари, Георги Попов - един от най-добрите психиатри, Милко Коларов – един от най-добрите композитори, Коста Радев – един от най-добрите писатели, Досю Досев – един от най-добрите артисти, Христо Мушков и Илия Бахов – едни от най-добрите капитани далечно плаване...

Най-добри, но никой от тях не е началник, а в нашата страна най-често началниците получават награди. Всеки от споменатите приятели е по-заслужил, отколкото повечето от наградените от президентите Георги Първанов и Росен Плевнелиев – наградителите раздават награди, за да бъдат послушни наградените. В коя напреднала страна има такива антимеритократични прояви и щеше ли да има напреднали страни при такова унизително отношение към талантливите им хора?

Разкриването на механизмите, чрез които външни фактори като признание на труда, финансови доходи и образование влияят на ендокринните,

имунни и други

биологични процеси,

е едно от големите предизвикателства на съвременната медицина и социология. През 2001 г. американското списание Annals of Internal Medicine публикува статията на канадските лекари Donald Redelmeier и Sheldon Singh, озаглавена "Преживяването при академичните награди – печелещите актьори и актриси". Авторите изследват продължителността на живота при 762-ма артисти, номинирани и спечелили "Оскар", и ги сравняват с 887 артисти, номинирани, но не спечелили или въобще неноминирани за "Оскар". И установяват, че наградените живеят по-дълго, отколкото ненаградените артисти. Тоест психичната травма от непризнаването на творчески постижения

влошава здравето

Тази диагноза е гениално поставена още през 1862 г. от Ф. М. Достоевски в неговите "Записки от Мъртвия дом": "Ако поискат напълно да размажат, да стъпчат и унищожат човека, да го накажат с най-ужасното наказание, от което и най-страшният убиец би се разтреперил... то достатъчно е да придадат на работата му характер на пълна безполезност и безсмислица."

Doro doraton

Награди, наградители, наградени – лирично императивен, Христо Фотев се обръща към "България" с думите:

Не позволявай да умра

– закриляй ме от

страшната магия на красивите

предмети и красивите награди...

не ме убивай с тяхното признание!

Накратко, Doro doraton ("подаръкът е като стрела") – казват гърците.

Може да убие морала ти.

В "Цената на откритията" проф. Стефан Робев пише, че в американските прерии се срещат побити колове, върху които има дъска с надпис Hanged by mistake! ("Обесен по погрешка!"). За да стигне до моралния императив: "Да се забиват колове из прериите на науката с надписи "Награден по погрешка!" и "Хабилитиран по погрешка!"

Тази тема е като Питагоровата теорема – има стотици начини за нейното доказване (или отхвърляне). Все пак поздравявам всички, получили наградата "Питагор 2020" за принос в науката.