Дядо му Тодор строи Рилския водопровод и първия язовир в България “Златна Панега”, а неговият брат Петър е главен архитект на София и зам. на страната

Синът му, известен дерматолог, е неговият най-добър съветник. Нарича баща си “професора”, той него - “доктора”

През 2015 г. с екипа му предотвратяват епидемия от бруцелоза, дошла в Рила от внесени евтини кочове от Македония

“Всяка среща с професора ме учи на нещо.”

Д-р Весел Кантарджиев знае от своя баща проф. Тодор Кантарджиев, че отговорността към работата и вниманието към пациентите изграждат добрия професионалист, на когото може да се вярва. Че парите не са най-важното, а алчността не помага на никого да лекува.

Син и баща се обръщат един към друг с “професора” и “доктора”. Старшият Кантарджиев не крие, че се допитва също често по различни въпроси до своя син, осъзнавайки далновидността на младите, и така неговият наследник се превръща в най-добрия му съветник.

Доктор Кантарджиев, който е началник на Клиниката по дерматология и венерология към ВМА, всеки ден има поводи да се гордее със своя родител. Всяко негово тв интервю двамата обсъждат след това с хумористични закачки. Професорът открай време е чест гост в тв студиата в качеството си на началник на Националния център по заразни и паразитни болести и председател на Българската асоциация по микробиология.

Извънредната ситуация около пандемията призова проф. Кантарджиев в първите редици и вече всеки ден той е на малкия екран като един от героите от Националния оперативен щаб за коронавируса.

Той заедно с главния държавен здравен инспектор д-р Ангел Кунчев са неотлъчното подкрепление на началника на щаба ген.-майор Венцислав Мутафчийски.

Както с експертизата и професионалното си участие в брифингите, така и с богатия си набор от експресивни емоции Кантарджиев си спечели интереса и симпатиите на хората.

Почти като истински вирус се разпространи неподражаемата реакция на шок на професора по време на един от редовните брифинги, докато думата имаше Ангел Кунчев.

Като вдъхновение за мемета и видеа, които развличат в часовете на социална изолация, той се нарежда след абсолютния любимец и неоспорим авторитет за нацията ген. Мутафчийски.

Самият Кантарджиев винаги говори така по най-важните в момента въпроси, че не оставя ни най-малко съмнение относно огромния труд, който полага щабът за бързото справяне със ситуацията.

Началникът на НЦЗПБ е безспорен професионалист и един от най-добрите лекари в България, като се издига в йерархията от клиничен лекар. Има три специалности - микробиология, епидемиология на инфекциозните болести и клинична имунология. Има магистърска степен по здравен мениджмънт и е специализирал в престижни институти в Германия и Англия.

За него бялата престилка трябва да се носи с достойнство, както апостолите са носили вярата и Христос - кръста.

В семейството му медицината не е просто професия, а неизменна част от живота и рядко се говори по други теми у дома. Синът му Весел няма голям избор за професионалния си път, защото и майка му също е лекар, както и двамата му дядовци. Бащата на проф. Кантарджиев е бил бактериолог и именно той разпалва интереса му към работата. За съжаление, почива млад и не успява да види успехите на своя наследник.

Първият лекар във фамилията всъщност е сестрата на дядото на Кантарджиев - д-р Надя Кантарджиева-Кожухарова. Родът на професора може да се проследи близо три века назад, а директорът на НЦЗПБ е наследник на видни строители на България.

Произходът им е от Копривщица, а фамилното име е дошло от занаята на праотците - майсторене на кантари (изкусна технология за онова време). Продавали ги в Цариград, където имало пазар за скъпите технически изделия.

Историята на кръвта на Кантарджиите следва историческия ход на възрожденското общество. По традиция всичко се наследявало от първородния син, за да не се разпокъсва имането, а братята нямат друг избор, освен сами да прокарат пътя си към благополучието - стават свещеници, учители, чиновници и офицери. Така Стойко, прадядото на професора, пристига в София след Априлското въстание. С Освобождението с брат му Георги се записват във военното училище. По-късно Стойко се девоенизира и работи в геодезията, като прави едни от първите планове на София. Сдобива се с две дъщери и двама синове, като осигурява на всички висше образование.

Момчетата се дипломират в Германия - Тодор, дядото на проф. Кантарджиев, става строителен инженер, а брат му Петър - архитект. Днес на ул. “Аксаков” може да се види паметна плоча с името на Петър Кантарджиев, който приживе става главен архитект на София (1945 - 1948) и заместник главен архитект на България (1950 - 1952). Ръководител е на колективи за изработването на градоустройствените планове на Перник, Самоков и др.

Тодор Кантарджиев също не бездейства и участва в ключови за родината проекти - строи Рилския водопровод и първия язовир в България “Златна Панега”.

По време на войната е инвеститорски контрол от страна на българската държава на немската фирма “Арге Росица”, която строи яз. “Росица”, сега “Ал. Стамболийски”, който е довършен след войната. Ръководи и строежа на яз. “Студена”, когато се решава в Перник да има металургия. Негов проект е и яз. “Копринка”, като е работил и на яз. “Искър”, но там не ръководи строителството.

С подгонването на Трайчо Костов в немилост изпадат и приближените му, сред които е инж. Секиларев - министър на строителството, разстрелян, като едно от обвиненията към него е защо се строят едновременно “Росица” и “Студена” - изтощавало младата държава.

По чудо Тодор Кантарджиев остава встрани от чистката и се зарича: “Повече директор не ставам”.

Наследниците му избират да градят бъдеще не чрез строителство, а чрез грижа и борба за човешкия живот.

Проф. Кантарджиев е свикнал да консултира дори по телефона кого ли не по медицински въпроси. Телефонът му звъни, а отсреща често е някой роднина, съученик, познат от казармата, съсед или състудент. Питат за всякакви болежки. Знаят, че той няма да им откаже помощ или да го направи от користни подбуди, защото е безсребреник. От неговия екип винаги са го описвали като интересен събеседник с богата култура, почтен и справедлив професионалист, а при всяка негова похвала често се колебаят дали няма и лека ирония в думите му.

За съжаление, често ефективната работа на НЦЗПБ остава незабелязана. Благодарение на опита и бързата реакция на специалистите са се разпознавали и предотвратявали навреме инфекции с капацитет да станат епидемии. Така хората започват да си мислят, че по принцип няма заплахи - затова и днес шокът от коронавируса е такъв. А екипът на професора е видял какво ли не...

Точно така през 2015 г. от центъра попадат на пациент с висока температура и потене, който е лекуван неуспешно от множество болести. Разбират, че е бруцелоза, и стигат до още 34 такива случая в град Рила и околните села. Също така установяват, че заразата е дошла от внесени евтини кочове от Македония.

Веднага се организира лечението им, като се включват и ветеринари, които въвеждат мерки сред животните.

Проблемът е ликвидиран светкавично, и то преди ключовата за региона дата 15 август - Голяма Богородица. Именно тогава в Рилския манастир се даряват животни за курбан, а други се продават, като това щяло да запали цяла България.

Иронията е, че бруцелозата се смята за изкоренена у нас още през 1941 г. Станалото се забравя много бързо, а малко след това в центъра по паразитология дори са орязани над 60 щатни места.

Още преди години проф. Кантарджиев предупреждава, че в днешния глобален свят е перманентна заплахата от внос на много опасни за живота инфекции.

Една от основните му битки е с безхаберното използване на антибиотици, което връща човечеството назад във времето към убийствените бактериални болести. Патогени се усъвършенстват и побеждават антибиотика, който е бил оръжие срещу тях. Кантарджиев е призовавал неведнъж да се действа разумно, защото след 30 г. родените днес ще умират от банални инфекции.

С неговия екип от професионалисти въвеждат антибиотичната политика в държавата на научна основа според европейските изисквания. След сериозни преговори се налага практиката да не се изписват антибиотици за всичко, а само при наличие на бактериална инфекция.

Със собствените си постижения професорът не обича да се хвали и ги определя като съвместни резултати, защото цени безкрайно много скромността.