Може да спорим за всичко, но стиховете му са безспорни, срещу тях бронебойни патрони няма

Тоталитаризмът създаде много измислени поети, но Вапцаров не е сред тях. Стиховете му сигурно тайничко докосват и тези, които обичат да го наричат терорист, комунист и предател. Моето отношение към

този изключителен поет

беше формирано като на повечето хора в училище. В НГДЕК най-добрите думи за Вапцаров са ни казвани от учителката ни по литература Стамена Димова,а тя е дъщеря на Вергил Димов, министър на вътрешните работи в правителството на Константин Муравиев, онова същото, срещу което ще е превратът на 9 септември 1944.

Уверявам ви, тази безкрайно интелигентна жена и наистина легендарен учител хич не беше фен на марксизма- ленинизма, но разказваше с много емоции и дори обич за Вапцаров. Там е работата, че тя го беше виждала на живо. Попивахме думите й за това колко е бил известен Никола в тогавашния столичен елит,

как лудеели по него софийските девойки,

за това как драматично са преживели осъждането и разстрела му.

Тъкмо от Стамена Димова съм запомнил простичкото определение, че Вапцаров е велик и гениален поет. Тя, която беше прекарала детството си интернирана от същите комунисти, които възхвалява Вапцаров, също му отдаваше дължимото. Дължимото, не на члена на военната организация на комунистите, а на човека, на гения. Всъщност разбирането, че

историята не е

черно-бяла,

а цветна, че героите в нея са пълнокръвни човешки същества с възходи, падения, победи и грешки.

Именно това разбиране отделя интелигентния човек от бетонираните политически глави, които се кланят на Негово Величество Клишето. Клишето, в което всички преди Девети - са долнопробни фашисти, които режат детски партизански глави, а всички след Девети, за нагли комунисти, които избиват всичко мило, българско и родно.

Прочетете “Прощално”

на Вапцаров и ми открийте и грам тоталитаризъм, предателство или тероризъм в него.

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Може да спорим за житейската съдба и политическите възгледи на Никола Вапцаров, за това кое е накарало синът на Йонко Вапцаров, в чийто дом са отсядали германския кайзер Вилхелм Втори и български цар Фердинанд Първи, да тръгне по пътя на комунистическите идеи.

Може да спорим дали парите за подривна дейност, които излизат от страниците на делото срещу него, са били със съветски или английски произход. Може да развиваме теории за това

защо не е бил

помилван и кой е завидял

на неговите малобройни стихотворения… Може да спорим за всичко, но стиховете му си остават неоспорими.

Безкомпромисни със своя талант. За тяхната сила бронебойни патрони няма открити. По същия начин, по който ни пронизват стиховете на Ботев и Яворов, Дебелянов и Гео Милев, така ще ни пронизват и суровите рими на Никола Вапцаров.

Като летящи куршуми над мъртвите полета в Страната на убитите поети. Страната, в която винаги се опитваме да изравним убитите поети с техните убийци. Нека не ги изравняваме, защото, както е написал един друг много добър поет Светлозар Игов:

Аз съм следващият, приятелю,

аз съм следващият. Пътник

в пътя, който никой сам не избира.

И убийците, казват, са смъртни.

Но и смъртта няма с тях да ни изравни.