Баща ми така говореше за Ботев, че като дете го мислех за наш съсед, с когото отиват да се почерпят в кръчмата

Високо ценя острата дума, съдържаща правдивост и оценка; парфюмираните слова обиждат интелекта

На 19 февруари писателката и преводачка Здравка Евтимова възхити всички със словото, което произнесе на възпоменателната церемония по повод 147 години от гибелта на Васил Левски. Нейната реч засрами политиците, които вместо овации си спечелиха само критики и обвинения в злоупотреба с образа на Апостола на свободата.

Евтимова даде повод за гордост още преди година по същото време, когато стана ясно, че нейният разказ "Кръв от къртица" е включен в американски учебник за средношколци по литература. Произведението е написано в труден за нея момент, когато баба й е зле и си отива, а в същото време предстои операция от доброкачествен тумор на мозъка на нейния син. Днес той е главен лекар в болница в Германия. Писателката има още един по-малък син, който също живее и се труди зад граница като програмист. Дъщеря й пък заменя финансите с детска педагогика и е най-близо до родителите си, които живеят в Перник. Евтимова се радва на четири внучета. Нейният съпруг е машинен инженер и така тя живее в своята светла самота като единствен писател в семейството.

Нейни произведения са публикувани в над 30 страни по света. Преводът е това, което за нея изисква огромно майсторство и труд, а писането е свобода.

По време на интервюто на Евтимова със “168 часа” непозната жена се доближи и го прекъсна. Извини се и само пожела да благодари на жената, която произнесе най-искрените и правилни думи на годишнината от обесването на Левски.

- Очаквахте ли с вашето слово да предизвикате толкова положителни реакции?

- Наистина се изненадах. Преди това понякога, когато се събудех сутрин преди да го направи телефонът, си мислех какво ме измъчва, какво ме вълнува. След това в деня, когато трябваше да говоря, нахвърлих кратки бележки. Притеснявах се да не пропусна нещо, но си казах, че ако това се случи, не е било писано да го кажа.

- Грешно ли е според вас политизирането на една така черна дата, вместо поводът да се отбелязва със смирение?

- Да. Смятам, че е погрешно. Имаше дюдюкане, което ме потресе. Отблъсна ме. Много ме натъжи. В словото на г-жа Фандъкова, както и в това на президента имаше силни страни.

19 февруари би следвало да бъде ден обединител, а не време на разцепление. В този смисъл политиците от всички разцветки трябва да проявяват уважение и толерантност. Не само към Левски, героя-символ, но и към народа, към всички нас и един към друг.

- Селфитата пред лика на Дякона преминаха ли също границата?

- Лично аз не бих си направила такова селфи.

- Според вас днешните ни лидери умеят ли да боравят с думите, или често избират неподходящите?

- За мен не е толкова важно дали лидерите избират правилния синоним, правилния глагол или прилагателно. За мен е важно да усетя искреност зад думите. Ето, всеки ден във влака виждам хора от най-различни прослойки. Един човек може да каже: “Я се махай оттук”. Или нещо по-грубо. Но това да бъде придружено с усмивка, която изцяло опровергава значението на думите му. И обратното. Някой изтънчен човек може да ви говори мило и любезно, но очите му са замръзнали кални локви. Тогава има ли значение какви красиви думи реди пред вас? Важна е кръвта, която пулсира в думите. Губя доверието си, когато не я усещам в пулса им.

За мене ласкателството е подло, вредно. Предпочитам истина, изречена в прав текст, която може да нарани, да обиди. Високо ценя острата дума, съдържаща правдивост и оценка; парфюмираните слова обиждат интелекта.

- Продължават ли и днес да бъдат предавани и Левски, и Ботев, и историята, и достойнството на българите?

- Не. Категорична съм. Може би в съзнанието си отделни членове на нашето общество изпитват синдрома на гузната съвест. С тези си думи не визирам ничие име. Нека всеки за себе си се вгледа в своя духовен строй, в мислите си, за да прецени предава ли българската история, петни ли с поведението си героите на България.

Освен смъртта, която очаква всеки човек, роден под слънцето, зад нас, хората - независимо дали са милиардери или просяци - стоят милиарди години еволюция. Когато човек извърши някаква подлост, понякога нощем се събужда и усеща, че нещо се е свило под гръдната кост. Това е знак, че милиардите години еволюция не са изтекли напразно, доказателство, че все още не сме изгубили онзи вътрешен сензор, който ни изобличава, шепти, че сме позволили да се превърнем в подлеци.

Убедена съм, че имаме сили да не предадем достойнството си. Необходимо е да осъзнаем своята сила, да поставим фокуса върху силните си страни, върху доброто, което носим и което можем да подарим не само на обичаните си хора, а на съвсем непознат човек. Надявам се, че всеки познава слабите си страни, ще ми се да вярвам, че не дава зелена светлина на тяхното проявление и залага на светлото в себе си. Само така може да направи ясен своя път напред.

- Вас предавали ли са ви някога?

- Сигурно много пъти. Но съм убедена, че предателите не са щастлива порода. Те са загърбили пътя към радостта от живота. От сърце им желая да се покаят, за да намерят покой. Не предателството определя пътя на човека и човечеството, то е урок, за да избегнем пътя към бездната.

- В речта си споменахте вашия баща Васил. Той беше ли родолюбец?

- Баща ми беше електротехник и работеше толкова много, че спеше по 5-6 часа на денонощие. От малки ни разправяше за разказите на Йовков. Знаеше наизуст “По-малката сестра”. Разказваше ни за Ботев така, че когато бях малка, вярвах, че Ботев е наш съсед. И понеже баща ми все говореше за него - смятах, че двамата заедно отиват в неделя да се почерпят в кръчмата. По-късно разбрах кой е всъщност Ботев. Баща ми умееше така да разказва, че историята оживяваше в мислите ни, пред очите на брат ми Владимир и моите. Вярвахме, че хората, за които баща ни говори, са съвсем близо до нас, от отсрещната страна на улицата. Той премахваше дистанцията между случките в миналото и тези днес. Водеше ни до старите паметници в Пернишко и Радомирско, казваше: “Ето тук е загинал дядо ти. Ето тук е убит дядо Павле. Познавам неговата внучка, тя кара колело по-хубаво от теб, Здраве. Я се стегни.”

Забележеше ли нещо силно и светло, той умееше да го изтъкне, да ни го подари, да ни внуши, че и ние можем да постъпваме така.

- С какви уроци се постарахте да превърнете децата си в достойни хора?

- Първо ги научих да не се клеветят един друг. Ако единият дойдеше да се оплаква от другия, ги затварях и двамата в стаята, и цял час не ги пусках да играят навън с другите деца. Вярвам, че у дома заедно успяхме да прережем корените на доносничеството. Днес, когато са големи мъже и имат собствени семейства, продължават да са повече от братя. Те са приятели.

Също така, след като завършиха подготвителен клас по английски език в езикова гимназия “Симеон Радев” в град Перник, с мъжа ми престанахме да им даваме джобни пари.

Превеждаха за левче, а по-късно за два лева на страница материали за вестник “Всичко за всеки” - весели истории, анекдоти, за да спечелят пари сами, да усетят стойността, усилието зад банкнотата в джоба. Същевременно обогатяваха речника си, опита си в боравенето с чужд език. Те започнаха да си плащат сами картите за лагер, маратонките, даже големият ни син сам заплати цената на костюма за абитуриентския си бал. Приятелки са споделяли с мен, че много товаря момчетата, но не смятам, че беше вредно за тях. С труда си те снеха значителна финансова тежест от ръцете ни в трудни времена и станаха хора. Единият завърши медицина в Германия, 19-годишен, докато следваше, се грижеше за възрастни хора, страдащи от алцхаймер. Другият следваше информатика в Германия, отначало работеше по строежите, после стана асистент на един от преподавателите. Сами се издържаха. След завършване на гимназията изпратих големия с 800 евро, а малкия със 700. Казах им: "Мога с това да ви помогна, нямам повече." Те сами си постигнаха всичко. Дъщеря ми живее в Перник, тя завърши финанси, но реши да учи предучилищна педагогика и вече е приета на работа в една детска градина в града.

- Синовете ви запазили ли са любовта си към родината?

- Малкият ми син Васил - изключително. Следи какво се случва и винаги има мнение. Големият след това, което му се случи, вече е главен лекар в една немска болница. Вярва, че щом Вселената или Господ му е дал шанс да живее, той трябва да остане там и да спасява хора. Да стеснява територията на болката. За него няма значение каква националност е неговият пациент. Разбира се, винаги има една огромна топлота, когато срещне българи. Дъщеря ни научи двете си дъщери да знаят наизуст “Питат ли ме де зората” и “Аз съм българче”, веднага щом се научиха да говорят.

- Вие сте пътували по света. Не ви ли е грабвало някое място толкова много, че да пожелаете да останете там?

- Има много красиви кътчета по света, но ми се е искало да остана само докато свърша работата си там. Много съм се радвала, че по тези места са оставали приятели, за които мисля с добро и с благодарност.

Моите любими места са две и те се намират в България. Едното е Старо село, недалеч от Радомир, където е родена майка ми. Там, пред кметството, има скромен паметник но войниците от селото, загинали през Първата и Втората световна война. Четирима от момчетата, чиито имена са изписани на паметника, са с фамилията Захаринови – това е родът на майка ми. Шест момчета са от рода Калейни и 8 от семейство Курейни, има момчета от рода Агайни. Всичките са редници, само един е подпоручик, най-възрастният - на 31 години. Представям си майките на тези момчета.

Много ми се иска тези млади българи да са имали деца. Където и да живеят тези техни потомци – Кюстендил, Лондон, Парагвай, - нека са щастливи, за да бъде щастлива кръвта на техните прадеди.

Другото ми любимо място е родното село на моя съпруг - Горна Липница до град Павликени. Земята е неописуемо плодородна! Аз съм свикнала с песъчливата почва на Старо село, с камъните под тревата. Затова съм насадила борчета, само те могат да виреят върху скала. Но в Горна Липница човек може да копае десет метра надолу и да не намери камък. Мъжът ми все още не може да разбере тази моя странна радост.

- Вашият съпруг поздрави ли ви за речта?

- Не му бях казала какво ще говоря, защото самата аз знаех посоката, отделните моменти, но когато човек се вълнува, може да пропусне нещо важно, но може да добави нещо още по-важно. Той ми обясни, че му се е обадил един негов приятел и му казал: “Като се прибере тази жена, й направи чай.”

Мъжът ми не е по хвалбите и комплиментите. Много ценя това негово качество. Зная – когато е щастлив, ми донася да посадя дръвче. Сега ми извади 5 диви вишнички. Той не е човек на думите, а на подкрепата, когато имаш нужда от нея.

- Как се запознахте? С какво машинният инженер покори писателката?

- Учех във Велико Търново и една вечер с една моя приятелка, Катюша се казваше, се връщахме от Великотърновския драматичен театър, където имаше седмица, посветена на пиеси с исторически сюжети от български автори. Живеех доста далеч от театъра, а Катя беше уморена и не й се искаше да ходи с мен. Той идваше отдолу и тя му извика: "Хей, младеж, ела тук. Хайде да я изпратиш, че тази я е страх от тъмното." Поговорихме малко и Катя директно заяви: "Оставям я в ръцете ти, човече. Ако й се случи нещо, ще те намеря. Аз съм от Перник, ще ти откъсна главата."

Това беше първата ни среща. Много е хубаво, че мъжът ми проявява интерес към научно-техническите публикации, не е привлечен от романи и разкази. Знам колко е строг. Писането е моята единствена свободна територия. Децата ми, за радост, също четат предимно техническа литература. Така не се чувствам под лупата на някой близък поглед. Когато обаче прочета силна книга от български автор, горещо им я препоръчам.

- Виждате ли у внуците си прояви на вашия талант?

- Надявам се да не бъдат изкушени да пишат. Писането е до живот, но къща не храни, може би само я прави щастлива. Преводът е онова, което ми позволява да бъда независима, да бъда уверена в себе си, способна да се справям със сметките, които ежедневно се налага да плащаме. Когато превеждам, както при всеки преводач, е задължително да проявявам висока степен на акуратност. Дълго мисля коя е точната фраза, как да стигна до нея, как да я използвам. Правя проверки от 7 до 10 източника за правилната употреба на съответния идиом, термин, словосъчетание. За мен преводът на художествена литература и изключително труден, но изпълнен с привлекателност процес. Красотата в преводния текст расте бавно. Ако напиша разказ за часове или седмица, го превеждам после 4-5 месеца.

Преводачът е не само съавтор, той е вградил себе си, усета и знанията си в тъканта на книгата. Имам честта да познавам отлични преводачи - Огнян Стамболиев, Рада Шарланджиева, проф. Вера Ганчева и много други. Те ме карат да усещам колко от себе си са вложили в превода, какво им е коствало и колко щастие са получили накрая, без да са заработили кой знае колко.

- Бъдещето на смелите или на мъдрите принадлежи?

- Човек не може да бъде само смел или само мъдър. Може би най-мъдрото би било да следва своя вътрешен усет. Ако се налага - когато всички се страхуват, той да бъде смел. А когато всички са опиянени - да бъде мъдър. Защото опияненият, щастливият човек лесно може да се подхлъзне, да се подведе. Точно като в "Спасителят в ръжта" - децата тичат щастливи към пропаст, която не забелязват пред себе си. Нужни са спасители, мъдри и смели хора, които спасяват порива на младостта.

- И да ги подкрепят с правилните думи?

- Днес науката все още не е генерирала апарати, способни да улавят и да измерват фините енергии на доброто и злото в думите. Убедена съм, че такива енергии съществуват. Неслучайно има легенди, че клетвата застига, че доброто пожелание за попътен вятър помага да преодолеем урагана.

Може да прозвучи смешно, но се надявам в бъдеще учените да създадат хапче за доброта. Например - просто парченце шоколад. И ако човек го вземе, сам себе убеждава, че добротата е постижима. Достатъчно е да повярваме, че можем да създадем нещо добро за хората на улицата. Всъщност всеки един от нас може да бъде лекарство за доброта, стига да намерим доброто в нас самите.