„Появата на тази книга бе провокирана от едно литературно писание, появило се на книжния пазар, в което доста категорично се твърди, че на бесилото Васил Левски е увиснал само заради убийството на ратая Х. – обяснението е, че в Наказателния закон на Османската империя по онова време не се предвижда смъртно наказание, освен за убийство. Макар и включено в произведение на художествената литература, а не в историческо изследване, това твърдение повлича след себе си порой от изводи, които намаляват ярката светлина, излъчва-на повече от един век от името на Васил Левски, едва ли не снижават величието му на Апостол на българското националноосвободително движение; свеждат процеса на Левски до един измислен трибунал, набързо сформиран с цел неговото обесване. Историческите източници не дават основание за такива изводи, защото твърдението не е вярно. Толкова много е не-вярно, че предизвика настоящото изследване от юридически ъгъл на процеса на Васил Левски.“
Маргарита Златарева

Разбира се, че в литературата се влиза по разни начини. Най-разпространеният начин е агресивното бездарие. Лошото в случая е, че не сте нито писател, нито сте историк... А не сте и качествен юрист, щом още в заглавието допускате юридически абсурд... Разбира се, че от горното може да се направи извод, че иде реч за Маргарита Златарева, която е решила да се намести и в българската литература. Сега е издала книга, наречена „Юридически поглед към процеса на Васил Дякон Левски“… Иска ми се да започна от заглавието на книгата. „Дякон“ не е име, или псевдоним. В християнската религия дяконът е духовно лице от низшата степен на клира. Думата в този смисъл е нарицателно име и следва да се изписва с малка буква. „Дякон“ не е прозвище, „дякон“ е духовно лице. И тъй като Левски известно време е бил такъв към прозвището Левски му се пришива и църковният сан. Разбира се, спекулации могат да се правят дори с граматиката.

Пък и Процесът не е негов, т.е., не е на Левски. Процесът е на Отоманската империя и е „срещу“ него, въпреки че въобще не е имало процес, а Комисия, разследваща обира на Арабаконак... Има разлика. Процесите не са ничии притежание, а са срещу. Това показва само юридическата грамотност на Маргарита Златарева. Която се е опитала „юридически“ да обговори едно историческо събитие. За което тя и не знае, че няма процес и всеки средно образован юрист би й обяснил. Това, което Златарева се опитва да ни внуши е: тиражи, тиражи, тиражи. С нюх на издател е разбрала, че има празнина в историческата книжнина за онова време и за този случай конкретно. Госпожо, срещу Левски никога, ама никога не е имало процес. В случая става въпрос за комисия, разследваща Арабаконашкия обир, към която Левски случайно попада. Левски не е обесен със съдебно решение, каквато цел си поставя един съдебен процес. Левски е предложен за смъртно наказание пред Високата порта. Апропо, в тази комисия влиза и хаджи Иванчо Хаджипенчович („хаджи“ се изписва с малка буква, когато е поставена като титла, едва когато е пришита неразделно към името се изписва с главна буква). Целта на комисията не е да осъди някого, защото не е имала подобни правомощия. Целта на комисията е да разследва и в случай на открити противонарушения да предложи за решение на Високата порта препоръка. Още повече, че по отоманското законодателство тогава Левски не е трябвало да получи повече от 7 (седем) години в Диарбекир… За подбудителство към бунт Наказателният кодекс тогава предвижда до седем години в Диарбекир, а за подбудителство и изпълнение на бунт се предвижда смъртно наказание… Но трябва да се поровите и в дебелите книги на Отоманския наказателен кодекс, който е един от най-модерните европейски закони по онова време.

Не зная как сте се справили със старотурския и откъде и кой удобен литературен кладенец черпите сведения за юридически казуси от онова време…И понеже визирате и мен и романа ми „Другият В. Левский“, който не сте прочели. Романът ми е за майката на Левски и навсякъде съм казвал, че това е опит да се влезе в душата на една майка, която губи четири от петте си деца, отгледала като вдовица. (Петър по това време е ранен на „Шипка“ и е в лазарет, но тя в своите мисли го е погребала, защото до нея достига само мълва за неговото състояние – не случайно казвам „мълва“, а не дори слухове, или вести. Езикът има своите особености и с него трябва да се работи внимателно…) Винаги съм казвал, че мястото на литературата не е в историята. Че няма исторически романи, а романи и произведения, визиращи исторически личности. Не можем да отречем, че Левски е едно, но ореолът му е от Вазов, който създава един иреален образ от него. Нашата история има нужда от проветряване – писал съм и такъв текст. Но и той, текстът, се нарича есе, а не „писание“, като каквото определяте романът ми „Другият В. Левский“.

В текста, който публикувате в „Площад „Славейков“ казвате, че е „по-добре писателите да останат при вътрешния свят на героите си, когато те са исторически личности, а фактите да оставят на историците; фактите не бива „да се въобразяват“. Но това е моя теза, която съм изложил още преди тридесет години в есето си „Помакът, начин на употреба“, заради което бях съден и оправдан. После същата теза защитих и в есето (писанието?!) „Отворете прозорците, историята има нужда от проветряване“ – преди двадесет и няколко години. Апропо, тези мои текстове са публикувани и в периодичния тогава печат. Не Ви обвинявам в липса на мислене, опазил ме Бог.

Нито в плагиатщина. Вие просто се опитвате да манипулирате добре книжния пазар, като дори не оставяте вратичка на някого да (се) защити. Но аз не защитавам себе си, а позиция. От написаното до тук би трябвало да е ясно, че не е мястото на един НЕпрофесионалист да оценя този казус. Както не е мястото на писателя да създава исторически представи. Влизате не само в дълбоки води. Вие сте тази, която се опитва да ги размъти тези дълбоки води. Защото в тях не може да се види как просветват като коремчета на мрени истините - като сребърници… Като сребърници просветват при Вас истините, г-жо Златарева…