“Какво мислиш, че е фантазия?”, попитал го, когато бил дете, баща му Леон Даниел. Той отвърнал: “Много огледала, изнесени на двора!”

Вълшебник. Рицар. Посветен.

Tакъв ще остане големият български художник проф. Андрей Даниел за неговата ученичка - художничката и режисьорка Зорница София. И не само това...

По повод смъртта на уважавания живописец на 67-годишна възраст десетки артисти и негови приятели се сбогуваха с емоционални думи и лични спомени. Влиянието му е безспорно и се доказва от дълбоките следи, оставени у тези, до които се е докоснал - чрез силата на творчеството и личността си.

“Открих света на Андрей Даниел през 80-те, когато бях ученик в художествената гимназия - казва пред “168 часа” художникът Камен Старчев, син на известния скулптор Валентин Старчев. - Беше вълнуващо преживяване да видя каква е новата му картина. През годините това вълнение остана същото като тогава. Имах щастието да го познавам и да усетя неговата топлина и сърдечност.

Автор от световна величина, който ни остави едно прекрасно творчество, което ще вдъхновява и ще дава живот.”

Андрей Даниел работи основно в областта на живописта, но също и на стенописа, сценографията, графиката и оформлението на книги. Професор по живопис в Националната художествена академия. Член-кореспондент на БАН. Има над 100 участия в изложби на българско изкуство в страната и чужбина и над 50 публикации.

Той е син на Леон Даниел - най-значимия режисьор у нас, работил активно през целия тоталитарен период и в годините на политическия преход. Критиците определят работата му за епоха в историята на българския театър. Разбира се, подобна бащинска фигура няма как да не въздейства върху естетическия и общочовешкия поглед на Андрей Леон към света. Самият художник е признавал щастието си, че е имал шанса да живее повече от 50 години със своя родител на тази земя. И през това време простичките и делнични неща винаги са се оформяли пред него в един генерален смисъл. За Андрей Даниел баща му е бил гений в това да открива, да намира, да генерира смисъл. Не само за себе си, но и за хората около него. За да мотивира десетки, а оттам и хиляди души. И винаги Андрей е искал да продължи именно тази мисия на Леон - да продължи неговия смисъл.

Художникът се ражда в същата къща в Русе, в която е роден и режисьорът. Със съжаление в по-зрелите си години Даниел е казвал, че този техен дом вече не съществува. Там, в дунавския град, през 50-те години бъдещият живописец се радва на най-безгрижното си детство.

По онова време веднъж в един двор на еврейската махала в Русе седели под сянката на асмите неколцина артисти от най-изявените - Леон Даниел, Жак Авдала, Петър Попов и Иван Кондов. Около тях си играел Андрей. И всеки път, щом момчето чуело думата “фантазия” от някого от господата, започвало да скача, да се радва и да щурее. Мъжете дори си направили експеримент, за да са сигурни, че именно тази дума отключвала страхотна възбуда у Андрей. Да, така било. Тогава баща му го попитал: “Какво мислиш, че е фантазия?” А синът му отвърнал, без да се замисли: “Много огледала, изнесени на двора!” И пак подскачал.

Тази история, която не е останала в паметта на твърде малкия тогава Андрей Даниел, сподели във фейсбук русенската художничка Виолета Радкова.

“Мили, скъпи Андрей, още тогава си бил художник! - пише също тя. - Всичките ти картини са толкова различни, необичайни, фантастични, интелигентни, без “факти”... само мисъл, майсторство, интелект и радост, и радост от живота!

Благодарна съм на съдбата, че приживе ти разказах тази история от милото ти детство в моя любим град, която ти не знаеше... Поклон!!!”

През 1957 година семейството се мести от Русе в Бургас, където започва “бургаският период” на Леон. Там той е част от така наречената “велика четворка” и заедно с Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов правят "театър на съмишленици".

Макар че бил едва 5–6-годишен, Андрей си спомня живота в Бургас с непрекъснатия контакт с баща си.

“Той не е бил фокусиран, а едно присъствие, което полека-лека е образувало моя свят, пространството и вероятно е почнало да създава и някакъв смисъл в мен.”

Синът запаметява и тревогите около края на “този щастлив период”, когато цензори от София се намесват и започват да спират представления и най-безцеремонно да се месят в неща, които не разбират. Той помни и как започва задочно сражение с хората от Бургас, които обичат своя театър. Дискусии и обсъждания - пълни с предатели. И в крайна сметка се стига до разформироване на театъра.

“Великата четворка” се разпада с уволнението на Леон Даниел в края на 1959 г. От сезона 1961/1962 той е назначен в Театъра на въоръжените сили (Театър “Българска армия”). Драматичните периоди за семейството тепърва се задават на софийска територия.

През 1964 г. пиесата “Поетът и планината” на Иван Теофилов (Иван Свежин) с режисьор Леон Даниел е спряна на седмото представление. Спектакълът изважда от равновесие секретаря на ЦК на БКП Митко Григоров, който се заканва, че ще смачка автора заради песните “Ода за съществуващото” и “Ода за слънцето”, в които е заложена темата за разделението на хората на големци и малки. Последват обвинения в липса на конфликт, както и че “трагедията нямала адрес... и от сцената веело идейно безгрижие”.

Леон Даниел избягва ударите на властта, като заминава временно да види близките си в Израел. Иван Теофилов става драматург на кукления театър, пратен в “трета глуха”. И двамата все пак изваждат късмет и им се разминава, понеже точно в този момент властта е разсеяна.

От леката престрелка в София в нощта на 8 април 1965 г., оповестена като “самоубийството” на Горуня - организатора на неуспешен опит за преврат срещу Тодор Живков.

Леон обаче заминава зад граница заедно със съпругата си. Тогава е невъзможно цяло семейство да замине за западна страна. Някой винаги трябва да остане като “заложник”.

Синът им остава при баба си. И все пак тръгнал слух, че Леон е избягал. Това не понесло на дядото на Андрей, който се притеснил и починал от инфаркт, но баба му отказала да съобщи в Израел, за да не разваля пътешествието на семейството. Новината стигнала до тях и те се върнали.

Още редица сътресения и дори заплаха за заточение в Белене сполитат Леон Даниел в следващите години, но той съумява да извае и да повлияе на много таланти през своя творчески и житейски път. И най-вече съвсем естествено се случва това, разбира се, за сина му. Надарен и по природа.

“Живописта на Андрей Даниел е не световна, а вълшебна класа. Портретите му не са на хората, а на душите им и приликата е по-силна, отколкото ако гледаме с “просто око”, а като учител Андрей беше щедър, беше си рицар - обяснява още в емоционален пост в социалната мрежа Зорница София. - Късмет имам с щедри учители, но именно той пръв ми отвори темата за излизане извън ателието. Оттогава това ми е верую. Значи не е достатъчно да рисувате в ателието от сутрин до мрак, заяви в един момент Андрей и беше адски категоричен, най-много един да започне да рисува най-добре крушите, а друг - ябълките, трети - портретите, а пети - голите тела. Трябва ви да излезете от ателието, да се срещнете с хора и да им влезете под кожата, да не са художници тези хора, да са от други дисциплини и галактики, за да качите на ново ниво познанието си за живота и оттам - за изкуството. Бяхме бебета, трети курс живопис, и нямахме абсолютно никаква идея за какво ни говори Андрей. Заведе ни на практика на археологически разкопки в Пазарджишко при негов приятел - Мечислав Домарадски, археолога на разкопките.

Беше юли, жегата беше неописуема, прашно и сухо, сканирахме местните кръчми и дискотеки, бягахме от примати - мутри от 90-те аграрен тип, но най-вече говорехме с вожда археолог или го слушахме какво говори с Андрей, като едновременно ни караше да пием и да мислим. Той беше класически луд, боговдъхновен в призванието си, смяташе, че знае къде е гробът на Орфей, и съм сигурна, че го знаеше. Беше срещу официалната археологическа наука у нас и това тогава не беше модерно, а опасно за здравето. И докато задълбавахме в разговори за посвещенията на траките и писмеността им, която тогава и сега им се отричаше, след няколко безрадостни пейзажа изведнъж нарисувах портрет на Домарадски в цял ръст, чисто гол на трона на Терес с бокал вино, защото бях сигурна, че е прероденият цар Терес, и ме обзе някаква радост. И разбрах, че нещо съм разбрала, колкото и да съм малка, и че Андрей, разбира се, пак беше прав да ни забие в юлската прах - там да рисуваме. В картините не бива да има това, което виждат очите на цивилните хора, артистите трябва да виждат отвъд. Мама ми изгори тази картина пред блока заедно с всички голи тела (межки), беше в религиозен етап, но откритието ми остана живо. Андрей Даниел беше посветен и толкова щедър, великодушен и либерален като учител - по живопис и по живот. Не е случаен факт нито произходът му, нито талантливите му деца. Много скърбя.

Надявам се там, където отиде сега, да каже и на ангелите да си слязат вече от облаците и да дойдат малко при нас, че спешно нови пътища са нужни. Благодаря ти, учителю, светиш”

През 1986-1987 г. Греди Асса, Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков и изкуствоведът Филип Зидаров основават групата за авангардно изкуство “Градът”. Заедно правят няколко изложби. В този период Андрей Даниел работи с нетрадиционни техники – инсталации, обекти, но веднага след разпадането на групата през 1991 г. се връща към стария си занаят - рисуването.

“Бавно осъзнавам, че Андрей Даниел вече го няма - пише Диана Попова, изкуствовед, критик и куратор. - Художник и приятел с топло присъствие в живота ми през годините. Да говорим за изкуство, да спорим, да се смеем - самата възможност за това ме радваше, а не само осъществяването й при всъщност редките ни срещи...

Оставил ни е картините си, е утехата в такива случаи. Слаба е, но просто друга няма. Когато може би пак ще се срещнем с Андрей Даниел, ще говорим за изкуство, ще спорим, ще се смеем... Слаба надежда, но друга няма. Сбогом, Андрей!”

От Института за съвременно изкуство - София, също се сбогуваха с твореца, като го определиха за най-интелигентния живописец и човек.

“Светла памет, Андрей Даниел!

Бяхме заедно десетилетия. В компания или сами, бяхме в работа и във веселие, в диалог и в кавга, в изложбата и в ателието. Бяхме... Нещо от всеки от нас си отива с теб.

Най-интелигентният живописец и човек, с когото винаги можеш да говориш, ти ни научи, че "концептуализъм с конвенционални средства" не е само фантастично определение, подарено ни от мъдростта ти! Ти ни доказа, че това е мостът, по който се свързват съвремието и традицията.

Светъл път! Сбогом, Андрей!”