10 ноември беше революция, но наопаки

През есента на 1989 г. в Източна Европа станаха 2 принципно противоположни типа революции. В България се случи така наречената революция от горе. Което означава, че промените у нас бяха дело на елита и в полза на елита.

И обратното - събитията в Полша, Чехия, Унгария бяха “революции от долу”. Те бяха от народа, на народа и за народа. Е, и тук-там заради далаверата. Но все пак главно за хората.

Водач на промените в тези страни бе един отдавна утвърден контраелит, който добре знаеше какво иска и се ползваше с подкрепата на широкото население. Такъв компетентен контраелит у нас на 10 ноември нямаше и не успя да се образува. Защото едно е да викаш “оставка”, друго е да поведеш държавата в правилната посока. Затова

днес ние сме

принципно

различни

държави,

други общества. Тези страни, в които революциите станаха от долу нагоре, днес живеят в нещо като социален капитализъм, докато ние тук сме по-близо до феодализма.

Днес Чехия, Унгария, Полша, Словакия и Словения са най-егалитарните (равни в социално отношение) държави в ЕС, докато България е европейски рекордьор по неравенство. Кой ви излъга, че сме правили един и същ преход?

Има си конкретни измерения. Както е известно, най-цялостният измерител на социалното неравенство е коефициентът “Джини”. Според “Евростат” средно за ЕС той е около 30. В Чехия е под 25, в Полша под 28, в Словения е 23. Точно от другата страна на прехода е България с коефициент 40. Феодализъм.

Очевидно чешкият, полският, унгарският 10 ноември е бил в обратната посока на българския. Вярно, има си културни различия. Те са били под австрийско робство, ние – под турско. Неслучайно Бай Ганьо гостува у Иречек, а не обратното. Но ако се учехме от тях, ако бяхме тръгнали подире им още в началото на прехода, днес щяхме да сме на едно много по-добро място. Уви, ние сторихме същото като Москва – революция от горе.

И така,

как у нас се

случи тази

елитарна

революция?

Още на срещата им през юни 1989 г. Горбачов направи на Живков силен намек, че му е време да излезе в заслужен отпуск. Горби бе обещал пред Рейгън и пред наследника му Буш-старши, да отвърже източноевропейците. Живков си направи оглушки, опита се да протака.

Наложи се Москва да упражни натиск чрез други представители на елита – Андрей Луканов и Петър Младенов. Те подработиха почвата и така на 9 ноември Политбюро взе решение да приеме оставката на Живков като генерален секретар на ЦК на БКП (така се изписваше партийният му пост). На другия ден той се опита да обърне това решение на пленума на ЦК, но висшият партиен елит никога не би тръгнал срещу Москва. Трябваше само да му се подшушне какво иска Горби.

Москва го бе назначила, Москва го уволни. Може да се каже, че Москва ни освободи от Москва.

Затова, ако искаме да схванем какво стана на 10 ноември, трябва да тръгнем от Москва. Там отдавна зрееше нещо като

бунт на

стопанския елит

срещу опеката на

партийния елит

Просто казано, стопанският елит искаше да си приватизира активите, а партийният не му даваше.

Точно същото се случваше и у нас – близо 10 години ту тръгваха, ту спираха нови и нови “икономически механизми”, които уж трябваше да развържат ръцете на стопанските ръководители. Тези жалки опити всеки път предизвикваха големи дисбаланси и партийният елит ги спираше.

Проблемът бе, че щом на директорите се позволи да вземат по-големи заплати, на пазара веднага възниква дефицит на стоки и започва отровно брожение сред народа. Представете си колко бе фрустриран стопанският елит. По сметките ти уж се водят милиарди, а не можеш да купиш един мерцедес за представителни нужди! И за втора волга нямаш лимит! Да не говорим за ролекс.

През януари 1989 г. бе приет така нареченият Указ 56, който на практика даваше възможност на директорите да си приватизират предприятията. Той също щеше скоро да бъде отменен от Тодор Живков, ако не се бе случил 10 ноември.

Днес някои пропагандисти твърдят, че Живков бил много по-пазарно настроен от Горби, разочарован бил от “социализъма” и искал да прави капитализъм, но Москва не му давала. Но истината е, че през 1989 г. у нас всичко бе държавно, като започнем от най-дребното - фризьорство, обущарство, шивашки услуги. В Полша, Унгария, Чехия това отдавна бе оставено на частния сектор. Защо на тях Москва даваше, а на България – не? Много просто, нашият елит искаше едър капитализъм и ненавиждаше дребната буржоазия. Пречеше да възникне.

Може да се каже, че 10 ноември се състоя за да гарантира изпълнението на Указ 56. Стопанският елит не искаше отново да му отнемат придобивката. Още преди 10 ноември той започна да създава частни външнотърговски дружества, за да присвоява приходите на предприятията. През зимата на 1989 – 1990 г. клоновете на БНБ бяха превърнати в търговски банки и повечето се приватизираха под тезгяха. Банкерите взеха заеми от банките, купиха основния капитал и после си опростиха дълговете. Започна и разграбването на валутния резерв на БНБ. Революцията отгоре вървеше като парен локомотив. И докато най-видните чада на партията превземаха банковата Бастилия, долу по площадите

тълпите пееха

“Комунизмът

си отива”

През пролетта на 1990 г. банките вече бяха частни, а обущарниците и кръчмите още бяха държавни. Все едно да си обуеш боксерките върху панталоните. Но какво да се прави - революция отгоре!

От тук нататък главната цел на 10 ноември вече бе постигната и дойде време за революцията отдолу – протести, демонстрации, оставки и с малко, но завинаги. Когато цените скочиха 10 пъти и 40 милиарда лева спестявания се превърнаха в дим, икономическите министри вече бяха сини. А премиерът беше безпартиен романтик. Дадоха му да се радва на апартамент, а после му го взеха. Жалка работа! Точно така се постъпи и с царя – дадоха му имотите и после ги прибраха.

Участта на сините лидери пак ми напомня повестта на Проспер Мериме “Таманго”, за която се сетих в една предишна статия. Таманго е африкански вожд, който продава роби на френски търговец. В един момент и самият той е отвлечен на кораба в пияно състояние. Но тъй като по природа е лидер, Таманго вдига бунт, избива всички бели и чак тогава разбира, че нито знае как се управлява кораб, нито в коя посока е Африка. Когато след доста време английска военна фрегата намира изгубения бриг, на борда е останал жив само силно изпосталелият Таманго. Всички други са мъртви от жажда и глад.

По-нататък Таманго попада в Кингстън (Ямайка) и тъй като е снажен мъж, командирът на полка го взема в оркестъра да бие чинелите.

Така че бийте чинелите, революционери. Слагайте ордените! И честит 10 ноември!

Анализът е от "24 часа"