Руският посланик снове между Москва и София

C идването на Михаил Горбачов начело на Съветския съюз през март 1985 г. за лидерите от соцлагера започна обратното броене. Един по един те са свалени от власт, а диктаторът на Румъния Николае Чаушеску дори разстрелян.

“Денят нула” за българския ръководител Тодор Живков е 10 ноември 1989 г. Тогава беше извършен вътрешнопартиен преврат по неписан, но отработен през годините комунистически сценарий. Нито един вожд в СССР и в България от Ленин насам не е избран открито на конгрес, както повелява партийният устав. Всичките до 1989 г. идват на власт след заговор на няколко високопоставени ръководители от Политбюро, които опичат предварително работата и свалят на таен пленум дотогавашния вожд, понякога дори без да го канят на заседанието. Както например е било с Вълко Червенков.

Кой свали Живков?

Пак една група от Политбюро, начело с Петър Младенов, член на Политбюро и министър на външните работи, и Андрей Луканов - кандидат-член и вицепремиер, отговорящ за международните икономически връзки на страната.

Разбира се, всичко става със съгласието и под егидата на Москва. И Младенов, и Луканов са възпитаници на нейния МГИМО - Московски държавен институт за международни отношения.

Ето хрониката на събитията, започнали през април 1989 г. и довели до оня ошашавен вид на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., когато най-близките му доскоро другари го пратиха на “заслужен отдих”.

30 април 1989 г.

Можем да приемем, че началото на преврата е поставено в с. Мала църква. На този ден Петър Младенов е на гости на Андрей Луканов, на когото е и кум, в малката му къща в самоковското село.

Двамата отиват за гъби и там, далеч от чуждите “очи и уши” на своите, обсъждат план за действие за отстраняването на Тодор Живков. Главната им задача е да спечелят на своя страна мнозинството в Политбюро на ЦК на БКП.

Седмица по-рано Михаил Горбачов е направил чистка в престарялото Политбюро на КПСС и това дава допълнителен кураж на двамата заговорници срещу Живков.

7 и 8 юли 1989 г.

През тези два дни в Букурещ се провежда среща на ръководителите на страните от Варшавския договор.

От българска страна в него участват Тодор Живков, Георги Атанасов, Петър Младенов и ген. Добри Джуров. Начело на съветската делегация е Михаил Горбачов, а в нея са най-големите ръководители на СССР.

По време на една от почивките Петър Младенов използва снимка на първородната си внучка Александра като повод да се отдели за момент с Горбачов в един ъгъл на залата. Моли съветския лидер да постави автографа си върху снимката. И тогава му казва, че започват работа по свалянето на Живков.

“Вам виднее”, казва Горбачов, намеквайки, че и рискът, и отговорностите са си на българите. Разбира се, и двамата знаят, че конците ще бъдат дърпани от Москва и от съветското посолство в София

Началото на

септември 1989 г.

Андрей Луканов кани на гости в къщата си в Мала църква Петър Младенов, посланик Виктор Шарапов и Валентин Терехов - официално съветник по научните и техническите въпроси към съветското посолство, а неофициално резидент на КГБ в София.

По изпитания сценарий четиримата отиват за гъби. Тогава е и главният разговор - прието е решение за активни действия. На първо място - да се започне с членовете на висшето ръководство на страната, с вербуване на съюзници и съратници. Договарят се да действат предпазливо, но енергично. Всички са на мнение, че идва времето за края на старите диктатори.

24-27 септември 1989 г.

Във Варна се провежда съвещание на секретарите на комунистическите партии. От съветска страна присъства Александър Яковлев. Когато двамата се срещат, Тодор Живков му казва: “Предайте на Михаил Сергеевич Горбачов, че ако Маркс и Енгелс са живи, ще ни кажат: “Момчета, рано е още да обявяваме партиите за социалдемократически и да се борим за капитализъм. Обществото и икономинака ни още не са готови за гова. Ха-ха-ха...”

23 октомври 1989 г.

На този ден Петър Младенов пише своето писмо до ръководството на партията. То не е “кърваво”, но всяка дума в него “стреля на месо”. В писмото Младенов прави анализ на ситуацията в страната, отправя унищожителна критика към Тодор Живков и иска оставката му. Андрей Луканов определя писмота като “нож в стомаха на Живков. Опитай се да го извадиш и умираш на място...”

24 октомври 1989 г.

От ЦК звънят на Младенов и го молят да дойде и да си прибере писмото: “Никой не го е чел, струва ли си да се правят скандали?!”. Вечерта Петър Младенов и съпругата му гостуват у дома на Йордан Радичков за неговата 60-годишнина. Там Младенов предава писмото на Станко Тодоров.

Двамата с Луканов искат да информират за случилото се Москва. В спомените си Валентин Терехов пише, че по това време и той, и Виктор Шарапов са в родината си. А двамата българи нямали други доверителни канали с Москва.

25 октомври 1989 г.

Този ден вечерта в Москва трябвало да пристигне Андрей Луканов за заседание на Изпълкома на СИВ. Удобен случай да занесе писмото на Младенов, но и двамата смятат, че хора от службите ги следят неотлъчно.

Луканов прави следния ход. След работа “случайно” се отбива “за две минути” при Младенов, взима и писмото и си тръгва за вкъщи. По пътя обаче рязко сменя маршрута и пристига на летището. Качва се в последния момент на самолета и пристига в Москва.

26 октомври 1989 г.

След разговор по телефона в 8,30 часа Луканов и Валентин Терехов се срещат в стаята на българина в СИВ. Той дава на руснака писмото на Младенов и казва: “Чети бързо, имаш всичко 20 минути. След половин час се срещам с Виктор Шарапов!”

Терехов твърди, че не само прочел писмото, но и го законспирирал, превеждайки го от български. Същия ден в 16 часа той заминава за София, като казва на Луканов, че ще информира за ситуацията и ген. Фьодоров - също представител на КГБ в България. Двамата наистина се виждат в София и се оказва, че генералът не знаел нищо за писмото на Младенов.

А в Москва към 11 часа същия ден, като се прокрадват и оглеждат като в шпионски филми, Луканов и Шарапов се срещат в някаква градинка (?!). Българинът предава писмото на Младенов на посланик Шарапов и след два дни се прибира в България. А Шарапов остава в Москва да чака прием при Горбачов.

Москва, дата

неизвестна

След като се запознава с писмото на Петър Младенов Горбачов казва на Шарапов: “Нека не бързаме с изводите, а ти охлади малко. Поуспокой се. Ще те повикам”.

В ГДР Хонекер подава оставка, сменя го Егон Кренц. На 1 ноември той пристига в Москва за среща със съветския лидер.

Горбачов вика Шарапов, дава му стенограмата от разговора с Кренц и казва: “Отиди и разкажи всичко това на Живков. Действай според обстановката...”

На 2 ноември Шарапов се връща в София.

3 ноември 1989 г.

Шарапов е приет от Живков в 12,30, срещата им трае около час и половина. Посланикът казва, че по поръчание на Горбачов трябва да запознае Живков с неговата беседа с Егон Кренц. Отначало Живков се опитвал да води записки, след това абсолютно шашнат само слушал. “А вие можете ли да ми дадете всичко това в писмен вид?”. Посланикът обещал.

После Живков казал, че отдавна мислел да се оттегли. Дори преди година заявил за това в Политбюро, но “другарите даже не искаха да чуят за това!” И все пак той би подал оставка, но няма на кого да остави партията и държавата. “Не виждам достоен заместник...”, въздишал Живков.

Шарапов заявил, че веднага ще предаде на съветското посолство неговите думи и мисли за оставката.

Същия ден посланикът се среща и с министър-председателя Георги Атанасов. В книгата си “Дворцовият преврат срещу Тодор Живков” проф. Недьо Недев пише, че в хода на разговора без да влизат в подробности и като ползвали иносказателен език, двамата се разбират “смяната да стане на пленума и ръководството да се сплоти около кандидатурата на Петър Младенов.”

4 ноември 1989 г.

В зала “Георги Кирков” в сградата на ЦК на БКП се провежда традиционното тържествено събрание, посветено на Великата октомврийска революция. Официалния доклад чете Гриша Филипов, един от най-верните хора на Първия. Той заявява, че партията трябва да се сплоти около другаря Живков и да извърши преустройството в духа на Юлската концепция.

В своето слово обаче посланик Шарапов говори за трудната ситуация в соцлагера, която налага сериозни промени и не споменава нито веднъж името на Живков.

След събранието Шарапов кани Първия в кабинета си. Разбрал посланието на изказването му в залата, Живков веднага заявява, че е най-добре да си подаде оставката.

Може би е очаквал, че съветският посланик няма да се съгласи с него. Но Шарапов открито и не особено дипломатично казва, че това е най-правилното, което може да направи.

5 и 6 ноември 1989 г.

Живков, изглежда, още не се е предал. На 5 ноември заедно с новия си фаворит Петко Данчев, готвен за премиер, и председателя на БНБ Васил Коларов заминава за Правец.

Там обсъждат икономическото и финансовото състояние на страната и чертаят план за нови промени. Това обаче не се харесва на посланик Шарапов.

7 ноември 1989 г.

Виктор Шарапов иска нова среща с Живков. Моли тя да стане в 11 часа - точно по времето, когато членовете на Политбюро паднасят цветя и венци пред паметника на Ленин в София. Тънкият ход на посланика цели на другия ден Живков да го няма на снимките на първа страница в “Работническо дело” и другите вестници.

Същия ден в 17 часа започва приемът в съветското посолство по случай 7 ноември. Посланик Шарапов въвежда Живков през страничния вход, а не през парадния. Не само че нарушава протокола, но и го кани в кабинета си, където умишлено го задържа почти час. След това закъснение го въвежда в залата през задния вход.

Живков е силно изненадан, когато сред поканените вижда и Стоян Михайлов, който преди година е скандално отстранен като секретар на ЦК, отговарящ за културата и изкуствата. Виктор Шарапов дълго разговаря с Михайлов.

А кореспондентката на “Монд” Силви Кауфман пише, че това е “твърде ясен скандал за промяната в отношението на Москва към българския ръководител”.

8 ноември 1989 г.

В 11 часа Тодор Живков приема на разговор “тримата чавдарци” - ген. Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев. Тримата поставят въпроса за оставката му. Той ги отрязва. Нали миналата година я е подавал, а те не са я приели. Пленумът на 10 ноември ще мине така, както е планиран, а смяната му може да стане на следващия пленум. Настоява негов приемник да бъде Алексанъдр Лилов, който през 1983 г. е свален от всички постове и е изпратен на специализация в Англия.

Посланик Шарапов почти изпада в паника. Принуден е да праща шифровка до Москва и да пита как гледат на кандидатурата на Александър Лилов.

Отговорът пристига незабавно и Шарапов веднага иска среща с Живков. Първия го приема в 17 часа в резиденцията си в Банкя. От Москва са категорични: никакво отлагане на пленума, Живков да си подаде оставката на 10 ноември. Той обаче отказва.

Виктор Шарапов отива при Димитър Станишев. В своите спомени Валентин Терехов пише, че между двамата се състоял следният разговор: “Ходихте ли?” “Ходихме”. “И какво?” “Ами нищо. Споделихме с Живков своите опасения и тревоги по повод обстановката в икономиката и обществото. Той ни каза, че мисли за оставка. Наистина не вижда достаен приемник. Вероятно щял да си подаде оставака на втория пленум...” “И вие?” “Какво ние? Като че ли се съгласихме...”

Тук Шарапов избухнал (а той избухва вежливо и тихо) - уточнява Терехов.

“Вас защо ви изпратиха? Разговорчета ли да си водите или работа да вършите. Ще се наложите още един път да отидете при Живков и да поставите въпроса ребром Той трябва да подаде оставка на първия, той ще е и последният му пленум. Ясно ли е?”

След това Виктор Шарапов кани Андрей Луканов на чай. Влизат в сауната на съветското посолство и обсъждат ситуацията. Същата вечер от Пекин се връща Петър Младенов. Решават да го информират и да му предложат да накара Добри Джуров да поиска оставката на Живков. Ако той пак откаже, да му заяви, че пленумът и Политбюро отиват на пряк сблъсък с него и ще го отстранят.

9 ноември 1989 г.

“Тримата чавдарци” отново се срещат с Живков и плахо пак му искат оставката. Той обаче ги успокоява, че на вчерашния разговор не са го разбрали и подава оставка не на следващия, а на утрешния. Казват, че Джуров дори се е просълзил.

“Естествено, нали е армейски генерал”, ехидничи Валентин Терехов...

А Виктор Шарапов си отдъхнал. “Естествено, нали и той е генерал”, ехидничим и ние.