Бил съм доста пийнал тогава вероятно, защото той ми е казвал как сме се запознали. Било е в Хасково на "Южна пролет". В КДК пълно с млади поети, готови да бъдат забелязани от тогавашния Председател на СБП Любомир Левчев. Всички до един в крак с партийните директиви. Кой написал стихове за Партията, кой написал за България, кой посветил на самия Левчев стихотворение.

Левчев говори, те са отворили уста - готови направо за любовна целувка "уста в уста" - когато в един момент вратата се отваря с шут, моя милост - по-скоро моя гадост - нахлува с възгласа: "Ще му е..а майката на Тодор Живков". Има, разбира се, ченгета, хващат ме, а аз крещя: "Бате, махни си гавазите от мене"... По-късно ме пускат. В Пазарджик също ме арестуват и Любо им е казал: "Ако косъм падне от главата му ще си имате работа с мен". Тогава бе член на ЦК на БКП. Никой не искаше да си има работа с него. Няколко години след това се е обаждал в Смолян - пак да измъква "оня Рошльо", както казваше Добри Жотев. 1986 година. Събиране в станцията на писателите на Кабинета на младия писател. Аз закъснявам, Любо говори. "Как пристигна, поете?", пита, а аз отвръщам: "На автостоп. Спира ми една кола в Смолян, пита закъде, казвам да кара по Априлската линия и тя ме стовари на Златните пясъци"... Пред триста млади поети, поетеси и други литературни джендъри тогава каза: "Не пишете стихове. Мислете за нови идеи - Червената идея не издържа".

Пред триста млади поети, поетеси и литературноидеологически джендъри. Каза го и никой не си спомня сега това. Както и това, че тогава поиска Световната младежка писателска среща да се направи в Русе. За да може младите писатели от цял свят да кажат какво става с града, Замърсяването. Само че срещата я направиха в най-чистия град - Смолян. На 11 ноември 1989 година той единствен се появи на трибуната на Народното събрание и каза: "Не се отказвам от нито една написана дума". За разлика от стотиците, които продължават да си фабрикуват дисидентско минало с Партийните си стихове. Истина ви казвам. Така беше. И тогава, човекът, с когото непрекъснато бях в конфликт, човекът, който непрекъснато ме измъкваше от милицията, се издигна в очите ми. Толкова, че майката на сина ми каза, че съм го гледал като България гледа СССР.

И така беше. И го поканих за кум тогава, когато под прозорците му крещяха : "Смърт на Левчев. Смърт на комунистите". И той ми кумува с думите: "Четиридесет и пет пъти стигат". Защото четиридесет и четири пъти е кумувал преди 1989 година, когато сродяването с него проправяше не пътеки, проправяше а аутобани. Дълго му приписваха идеологически грехове през последните тридесет години. Предимно хора, които носеха по устните си кал от подметките му. И никой не разбра, че поетите нямат идеологии. Поетите живеят с метафори. Всяка идеология за тях е метафора. Но, всъщност, той отдавна ги бе описал в един стих: "Бездарието е фашизъм"...

И сега, кълна ви се, той не си е отишъл от този свят. "Момичетата стават все по-млади, а аз все по непоправим"... Един оптимист, който, излизайки от живота сякаш ни казва, че няма смърт. Че има и един друг начин да излезеш от живота. Да излезеш от живота безсмъртен. Аз няма да кажа по коя пътека тръгна нагоре, бате. Ако някой иска, ще я намери. Благодаря ти, че поживяхме в два века заедно. Твоят приятел - и мой впоследствие, българският гражданин Уилям Мередит каза, че деветнадесети век е бил по-хубав от двадесети. Мисля, че и двадесет и първи век не е за изпускане, щом ти си пребивавал, макар и за кратко, в него.