Големият поет почина на 84 г., измъчван от много болести

На 84 години в 10 часа на 25 септември в кардиологията на Александровска болница почина Любомир Левчев.

През последните години той страдаше от много болежки, но духом не се предаваше, а продължаваше да пише стихове и да издава книги.

Последната стихосбирка на големия поет се казваше “Самосън”. В нея е публикувана и следната негова епитафия:

Hue се отдаваме

едновременно

на две болки всемогъщи.

Ние искаме светът

да се променя

и да си остава един и същи.

Затова атакуваме

старото:

песни, багери

и безсърдечие.

А сътвореното от нас

- вярваме -

трябва да остане вечно…

Няма такава вечност!

И това е добре.

Крадците на огън не

са се свършили!

А който не е готов

да умре -

той вече е мъртъв.

“България загуби един изключителен творец - заяви за “24 часа” депутатът от ГЕРБ Вежди Рашидов, председател на комисията по култура и медии в НС. - Скърбя дълбоко за смъртта на Любомир Левчев. България загуби един изключителен творец и интелектуалец! С Левчев ме свързваше дългогодишно близко приятелство, което ще помня винаги. Талантът му бе ярък и неповторим, той самият с дарбата си бе цяла една епоха. Отиде си големият, незабравимият Любомир Левчев!

Дълбок поклон пред светлата му памет!”

Любомир Спиридонов Левчев е роден на 27 април 1935 г. в градския санаториум на Троян, където баща му е лекар. Расте във Велико Търново, после семейството се мести в София. През 1946 г. остава сирак - баща му умира при операция.

Завършва гимназия и библиография и библиотекознание във Философско-историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”.

Член е на БКП от 1961 г. Като ученик и студент е секретар на комсомолското дружество. От 1959 до 1963 г. е инструктор в ЦК на ДКМС. Работи в радио “София” и в. “Литературен фронт”.

Първата му книга

“Звездите са мои”

излиза през 1957 г. На 80-годишния му рожден ден го попитах какво означава това заглавие. “Каквото и да е, то ме отнася и днес към тайните на Всемира. Вечното дете, оставащо докрай в човека, си присвоява далечните светлини...”

Понеже е роден през април, недоброжелатели се шегуват, че той не само иска да си присвои звездите, но дори и името “априлски поети”.

Ето неговото обяснение: “Не зная точно кой, но помня колко се зарадвах, когато го прочетох в увода на една антология на младежката поезия: “Защо да ги наричаме “поколение на Башев и Левчев”? По-обединяващо е да се наричат “априлско”. Веднага се съгласих с радостта на спасен. Поименно беше поколението, докато ни критикуваха. “Априлско” стана почетно и общо, докато се превърне в омразно. По онова време в целия свят нашата генерация се превръщаше в някакво скандално поколение. В Англия - “сърдити млади хора”. В Америка - “бийт генерейшън” (думата “бийт” значи и пердашене). В Русия - “Шестидесятники”. Никога не съм виждал толкова различни стилове толкова много да си приличат...”

На 1 януари 1963 г. в сп. “Септември” излиза “Интелигентска поема”. Едни я харесват, други я отричат. Главният идеолог на партията акад. Тодор Павлов, член на Политбюро на ЦК, започва да държи речи против поемата и против автора й. Повтаря едни и същи обвинения: бившият комсомолски поет изпаднал под такова западно влияние, че кара героите му да ядат стъклени чаши, пълни със сенки.

Бачо Тодор, както го наричат другарите му, се обажда по телефона на друг академик - психиатър, и го попитал за мнението му за “Интелигентска поема”. Психиатърът я определя като пълна шизофрения и академикът заявява,

Любомир Левчев

е агент на

империализма

За наказание и за да “изучава живота” поетът е заточен в с. Баня, Карловско. Шофьорът, който го закарва в селото, спира пред една хубава стара къща и казва, че в нея бил интерниран и умрял владиката Стефан. Поетът нарича къщата “Дворец на самотата”.

Докато е там, издателство “Български писател” спира книгата му “Но преди да остарея”. Художникът антифашист Борис Ангелушев заявява, че ако книгата на Левчев не излезе, той си подава оставката от издателството. Заплахата му успява.

Когато книжката все пак вижда бял свят, Левчев черпи в ресторанта на СБЖ. Йордан Радичков грабва сигналния екземпляр и с художника Здравко Мавродиев започват да го “илюстрират”. Радичков слага финалната резолюция за поета: “Да му се ударят 100 тояги!”

През 1972 г. Тодор Живков вика Левчев при себе си и му казва, че го назначава за зам.-председател на Отечествения фронт, ръководен от земеделеца Георги Трайков. Изпраща го там, за да направи преустройство в най-масовата организация в страната. Решението за назначаването му в ОФ е утвърдено от Политбюро и няма никакъв смисъл да отказва.

Пита го знае ли какво е ОФ. Поетът казва, че не знае. “Националният съвет на Отечествения фронт го наричат Долината на слоновете - обяснява Живков. - В Индия има една долина, в която

слоновете отивали

да умрат

Сега ние те пращаме в ОФ, но не да умираш!...”

През 1975 г. Людмила Живкова става председател на Комитета за култура и кани Любомир Левчев за свой първи заместник. Тогава се заговаря, че той е неин любимец и фаворит. Неговата основна задача е да организира писателските срещи в София.

За целта Левчев почти сам обикаля цял свят и лично кани известни писатели. Проявява се не само като надарен модерен поет, но и като добър дипломат. На първата писателска среща през 1977 г. пристигат Гор Видал, Уилям Мередит, Янис Рицос и др.

Тя протича под мотото “Мирът - надежда на планетата”. Измисля го Пантелей Зарев, председател на СБП. След края на срещата при Любомир Левчев влиза един от другите заместници на Людмила Живкова и казва: “Любо, разбра ли? Току-що съобщиха по Би Би Си, че е починал Вернер фон Браун (създателят на балистичните ракети - б.а.). Като научил, че благодарание на нашата писателска среща мирът е осигурен, решил, че повече няма смисъл да живее...”

Американският писател Гор Видал е много по-сериозен. Той дава следния съвет на Левчев: “Ако искаш една власт да те забележи, трябва да я дразниш.”

Възползвал ли се е Левчев от този съвет?

В средата на 70-те години на миналия век в София започва масово унищожаване на бездомните кучета. Поетът написва “зъл памфлет” в тяхна защита.

По онова време в София гостува Габриел Гарсия Маркес. След официалната вечеря, дадена в негова чест, Тодор Живков подхвърля към поета: “Абе, Левчев, я да уточним и един друг въпрос. Хвалил си се, че аз съм ти най-добрият приятел, а сега излиза, че кучетата са ти били по-близки приятелчета...”

Левчев признаваше, че тогава, зашеметен от иронията на Живков, реагирал неадекватно: “Аз да съм се хвалел, че съм ваш приятел, това е абсолютна клевета! Никога и пред никого не съм казвал такова нещо.

Настоявам контролна

комисия да

разследва случая.”

“Чакай, бе - засмива се в своя си стил Живков, - какво лошо има в това да сме приятели? Въпросът е кой е по-голям - аз или кучетата... ха, ха, ха!”

Любомир Левчев придружава Людмила Живкова, която на 17 февруари 1981 г. тя заминава на двуседмично посещение в Индия, където открива изложбата “Тракийското изкуство по българските земи”. Отделно от официалната програма тя има много срещи и посещения, за които никой от делегацията не знае. Тръгва слух, че е посетила храмове на богинията на смъртта Кали, което било много лоша поличба.

В самолета при обратния полет за София тя привиква един по един членовете на делегацията, казва им по няколко странни изречения, които за някои звучат като прощални, и им подарява бели кърпички. На Левчев например казва: “Пази я внимателно и не я развявай, защото вътре има посипан бял прашец, който не трябва да се разпилее. Даде ми го Сей Баба. Казват, че превръщал една материя в друга...”

През 1979 тръгват слухове, че

Левчев е загубил

благоговението

на високопоставената си шефка. Но верен на своите “маньоври”, баща й Тодор Живков не се разделя току-така с кадрите си. Любомир Левчев е назначен за председател на Съюза на българските писатели.

Поетът се включва в ловната дружинка на Първия и така става един от хората му, които влизат в “най-близкото му обкръжение”. Веднъж се осмелих да го попитам вярно ли е целувал ръката на Тодор Живков.

“Мислиш ли, че съм го правил?! Естествено, че не! Аз още като дете в училището в Княжево съм учен да целувам ръка. Някъде 1946-1947 г.”

В една от телевизиите му задали същия въпрос. “Не, но сега бих му целунал ръката!” “Защо?” “Ами.. за да ги ядосам. Но едно нещо искам да ти кажа. Живков и Людмила многократно са ми правили бележка, че много ги хваля. Това е истината. Аз станах член на ЦК, след като съм бил интерниран. И не знам дали са много направили такава кариера. От партийна диагноза, че съм агент на империализма и шизофреник - след това в ЦК, малко не е обичайно нещо... Обаче пък мога да ти кажа, че съм един от малкото писатели от моето време, които не са написали стихове за Живков. Имам едно стихотворение за Людмила, на датата на смъртта й. Но името й не се споменава...”

След смъртта на Живкова Левчев е главният инициатор за създаването на едно томче със заглавие “Книга за Людмила Живкова. Мислете за мен като за огън”. Другите съставители са Стоян Михайлов, Любомир Павлов, Светлин Русев и Евтим Евтимов. Левчев твърди, че “Мислете за мен като за огън” , е произнесено от Живкова. Богомил Райнов и други автори отричат думите да са на Людмила.

Пленумът на 10 ноември 1989 г. го завари като председател на СБП. Помните ли какво напрежение имаше в Народното събрание в първия му работен ден след свалянето на Тодор Живков? С изказването си ген. Славчо Трънски направо взриви залата с изобличенията си срещу Живков. Генералът беше патил много след 1944 г. и искаше да излее цялата си мъст срещу династията Живкови. Последваха го и други депутати.

Тогава на трибуната излезе Любомир Левчев и произнесе библейската фраза

“Всички сгрешихме

и всички непотребни

станахме...”

Залата поутихна. Всеки от тогавашните нейни обитатели извървя своя път през “промените”, включително и Левчев. Принуждава се известно време да живее в чужбина. После се върна и доказа, че не е случайно име в българската литература.

Веднъж ми разказа следното: “След пленума на 10 ноември 1989 г., когато започна да се говори, че аз с единия крак съм в затвора, а с другия - в гроба, колеги и приятели от чужбина започнаха да пишат писма, за да ме защитят. Десетина руски поети и писатели начело с Андрей Вознесенски изпратиха такова писмо. Евгений Евтушенко адресира своето до в. “Работническо дело”, но то не беше публикувано. Петер Кюрман от Швеция беше написал писмо до СБП, че кани българска писателска делегация, но в нея непременно да е и Любомир Левчев. Индийски писатели също пишат писмо в моя защита..."

И смъртта няма да помири различното отношение - от “Осанна” до “Разпни го!” - към поета и държавника Любомир Левчев. Сигурно мнозина ще размахат стихотворението на Константин Павлов, в което той призоваваше Левчев да сменят гърбиците си - на Позора и на Славата.

Други ще припомнят онова злъчно есе на Георги Марков към някогашния му добър приятел Любо. Впрочем двамата са кроили планове да избягат в Италия, в последния момент Левчев се отказва...

Но дори и най-големите критици на Любомир Левчев като държавник не може да не признае таланта му като поет. Ето и няколко факта в потвърждение на високия му поетичен ръст, които някои маломерни стихоплетци ще обяснят по свой, удобен за тях си начин.

Около 60 негови книги са преведени в 36 страни. Ето част от наградите.

През 1985 г. Френската академия му връчи златен медал за поезия и званието “Рицар на поезията”.

Медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985)

“Мате Залка” и “Борис Полевой” - Русия (1986)

Голяма награда на института “Александър Пушкин” и Сорбоната (1989)

Световна награда за мистична поезия “Фернандо Риело” (1993)

Орден “Владимир Маяковски”, учреден от Съюза на писателите в Евразия и Съюза на писателите и преводачите в Русия, и Диплом на литературно-обществената премия “Да светиш винаги” през 2009 г.

“Златен венец” на Стружките вечери на поезията (2010)

Българските награди, отличия и признания няма да броим. Нали точно негова е знаменателната фраза: “Човек за човека е българин.”

Някъде отгоре Левчев спокойно ще посрещне всичко, изписано и изговорено по негов адрес след смъртта му. Той беше насяно с всичко.

На един негов рожден ден Стефан Цанев го поздрави с думите: “Любо, поздравявам те за смелостта да обичаш в тези дни на омраза”.

Левчев имаше страхотно чувство за самоирония. И затова, въпреки тъжните мигове, които изживяваме около смъртта му, искам да завърша с епиграмата на италиански бард, която Любо ми каза при последното ни интервю:

Любо Левчев - поета,

трябва да пази диета.

Аз мислех,

че е американски артист,

а той бил български комунист.

Сбогом, Любо! Сбогом, Поете!

Твоите приятели от “24 часа” се присъединяват към скръбта на съпругата Дора, дъщерята Марта, сина Владимир и твоите внуци...

Ти не можеш да бъдеш забравен, защото поезията ти е вечна.