Първи учебен ден, момче разглежда озадачено химикалката си и пита свой съученик: “Братле, откъде се сменяше кирилицата?” Вицове като този в момента са много на почит, до първия учебен ден остават броени дни, въздухът трепери.

В нашето детство преди 15 септември големите притеснения бяха например

дали ще се подвържат навреме

тетрадките с кадастрон, процесът беше мъчен и туткав, отнемаше към един семестър по трудово обучение.

Продаваха само един вид голям зелен картон, твърд като дъска, драстично неподходящ за нуждите на ученика. Вкъщи се разчистваше най-голямата маса и се почваше: кроене, изрязване, прегъване, лепене, тетрадка по тетрадка, голям зор.

Децата първоначално се въодушевяваха от суматохата, но бързо им писваше и то си беше ясно, че един или повече родители ще бъдат въвлечени.

Напрежението се вдигаше, хората около кадастрона се изнервяха, на ръцете им оставаха червени кръгове от ножиците, но все пак хубавото чувство от очакването на учебната година ги крепеше духом.

Защото (колкото и странно да прозвучи на едно съвременно дете, изтегнато по къси панталонки на дивана, втренчено като зомби в таблета)

навремето учениците обичаха училището

Е, имаше си и нетърпими моменти, но се преодоляваха.

По-ценното бяха игрите в междучасията, щурането из класните стаи, часовете по физическо, кикотенето в час, чудесна забава си беше. В по-горните класове започваха свалките, мачовете в двора, (пушкомите по-добре да не се споменават, но там най-яко се прекарваше). Цялата енергия, която днес се изразходва за Minecraft, Rolblox, TikTok, Fortnite, Snapchat, Instagram и не знам си какви още идиотски онлайн продукти, беше насочена в общуването. Затова подготовката за 15 септември се свързваше с приятни вълнения.

Обикновено няколко дни преди това се оказваше, че якето от миналата година е чувствително омаляло и се хукваше по магазините. Не че там имаше якета, де, трябваше да се ходи дълго, да се пита и да се виси на опашка. Първото, до което се докопате, веднага се купува,

нищо че е кафяво като да не казвам какво

И преди, и сега краят на ваканцията навяваше тъга, това не може да се отрече.

Едно време нямаше молове, но децата можеха да си ходят из квартала свободно и лятото се живееше изцяло навън. Някои отиваха с родителите си на море, други ги изпращаха на лагери, трети заминаваха при бабите и дядовците си в провинцията, но нямаше човек, който да кисне вкъщи и от скука да звъни по вайбъра на приятелчетата си.

Никой не беше чак толкова отчаян. Но е факт също, че и в дигитално, и в аналогово време децата свикват да си лягат късно през лятната ваканция и когато дойде 15-и, ранното ставане ги мъчи страшно.

В социалистическия реализъм събуждането на поколения наред се случваше по един и същи начин, нещо като национален флашмоб бяхме сутрин. На училище се ходеше пеша, отнемаше средно между пет и петнайсет минути, така че се ставаше от леглото точно в 7 без 10 с будилника на Българското национално радио. По-дразнещ звук няма и едва ли ще бъде въведен някога пак – ужасна стържещо-дращеща, но пък и приповдигната мелодийка, завършваща с мощно кукуригане.

Тя слагаше край на сладките сънища

и топлото легло, татуирана беше в детското съзнание.

До кръглия час трябваше да си си измил лицето и зъбите, да си облякъл престилката или училищното костюмче и да си седнал на масата за закуска. Точно в седем и петнайсет и нито секунда по-късно напускаш дома под съпровода на друг незабравим саундтрак от предаване, което, слава богу, тъкмо започва и не ти се налага да слушаш – “България - дела и документи”. Днес който и български гражданин над 45 години да хванеш,

ще ти изтананика будилника по-гладко и от химна

Бързането сутрин водеше понякога до страшно смешни ситуации, които после цял живот се разказват: момче, което с потрес открива преди часа по спорт, че под панталона е още с пижама, момиче, което ревало и получило два сочни шамара преди тръгване, защото не харесало нервно сплетените от родителя му плитки, или сънен човек, излязъл по пантофи, без да подозира крачи в снега, а майка му цепи от балкона кварталната тишина: “С пантофи сиииииии, върни сееееее….” Все весели случки.

Ваканцията е блажена, но и училището си има своите плюсове, то върви заедно с детството и свърши ли, няма връщане. Затова трябва да се обича.

Както казва руският физик Сергей Скотников: “Много родители се учат заедно с децата си, но някои изостават.