Най-новото проучване на “Тренд” показва, че която политическа сила разчита на рок концертите, няма голям шанс да бие на изборите у нас. В бъдеще шансът още ще се спихва, тъй като младите хора до 30 г. си падат по чалгата, наречена попфолк. А между балканската чалга и американския рок зее пропаст, която и Левски не може да прескочи.

Не съм съвсем съгласен със заглавието в “24 часа” - “Народната музика победи чалгата”, тъй като между двата жанра има плавен преход. Аз бих казал, че 30% от народната музика е 25 на сто от чалгата и обратното. За мен двете заедно попадат в графата “балканска музика”, а тя е генетически, ритмически и политически противоположна на българо-американския рок.

Общо балканската музика - народна и чалга, се слуша от 47 на сто от народа според “Тренд”, докато рокът, бил той автентичен, или нашенски, събира едва 14 на сто, но какъв е делът на българския рок? Едва ли е половината.

Аз съм невежа в солфежа, но тъй като още през 1990 г. музиката мощно се намеси в политиката, тази тема ме вдъхновява за коментар. Да ме извинят музиковедите.

Всички си спомнят, че малко преди първите демократични избори най-известните естрадни изпълнители заедно подкрепиха СДС. В резултат СДС стана първата и единствена опозиция в Източна Европа, която яде пердах от комунистите на изборите.

Не, музикантите не са виновни. Те даже сътвориха чудесни песни - “Последен валс”, “Развод ми дай” и така нататък. Просто лъсна, че народните маси са на друга музикална вълна и от друга кръвна група. Все пак героите на естрадата живееха в рамките на разрешените при Тодор Живков жанрове, докато простолюдието из прованса си друсаше телесата на съвсем други ритми.

Рокът не бе чак толкова репресиран, колкото днес го изкарват. Все пак го пускаха често по радиото и показваха по телевизията. Ако “Златният Орфей” не е поканил Мик Джагър, то е поради липсата на пари, но все пак докара Тина Търнър като младо гадже. Италианската естрада пък направо владееше ефира, както и френската.

Истински забранената музика в България бе именно чалгата. Тя не припарваше в ефира, нито в големите ресторанти. А в малките кръчми из провинцията, на празненства по малките градове и селата само това въртяха - “сръбско”, джипси и кючек или както днес го определят “попфолк”.

По сватбите и кръщенетата свиреха цигански оркестри, пияни лелки танцуваха кючек върху масите, а накрая за фина замазка всички извъртаха по едно Дунавско хоро. Мъди Уотърс или Би Би Кинг сред българския прованс биха изглеждали като пингвин в кокошарник.

Да не говорим за апокрифните записи на “хисарския поп” и другите самобитни бардове. Да сте ги чували по радиото? Не пускаха и руските “блатни” от типа на “Мурка” или белогвардейските като “Поручик Галицин”. Виж, Прешъс Уилсън, Бони М, “Мънго Джери”, “Хот Чоколът” и редица други от този жанр постоянно гостуваха по националната телевизия.

За огромния разрив между музиката на провинцията и музиката на националния ефир естествено имаше политически причини. Властта искаше да превъзпита населението в цивилизован европейски дух, а населението не се даваше, то се опъваше към Ориента и към Босфора. Но не и към делтата на Мисисипи.

През 1971 г., когато народните любимци Гунди и Котков загинаха в пътна катастрофа, сърбите записаха една балада в своя си стил. Българската естрада си направи пас. Навсякъде из страната малките кръчми и барчета свиреха сръбската балада, но официалният ефир я премълча, а милицията, кой знае защо, гонеше феновете от погребението. Чак като дойде свободата, и то не веднага, Слави Трифонов се сети да запише един кавър. Една истинска народна трагедия преживяхме, а не я възпяхме! Защо? Защото, щом нещо вълнува народа, смяташе се за чалга.

Аз лично не слушам чалга, а и народната музика не ми е любима, макар че като българин съм длъжен да я уважавам. Затова винаги ще кажа, че ѝ свалям шапка, но пък и тя много се промени – отказа се от стилистиката на Филип Кутев и се върна на Балканите.

Цял живот съм слушал рок, блуз, джаз и от време на време – класика. Но какво да правя, когато в началото на “24 часа” гонехме тираж? Тогава пуснах една седмична рубрика, озаглавена предпазливо “фолк”. И се оказа, че тази рубрика засмуква тиража както прахосмукачка!

Пак тогава имах една-две случайни срещи с Васко Кръпката. Той не пропускаше да ме срита, че “24 часа” бил наложил чалгата в българското общество. Ако не бил “24” с тази рубрика, нямало да има ни “чае шукарие”, ни Сашка Васева, ни Радо Шишарката. Естествено, че не успях да го убедя.

Човекът е прав за себе си. Но ако имаше звукозаписна фирма, щеше да е на съвсем друг акъл. Искаш ли печалби - записваш чалга. Искаш ли задникът ти да хване паяжина – записваш само рок. Това е положението. Истината е, че при късния Тодор Живков рокът си живееше малко по-скромно от останалата естрада, но все пак приемливо. След еуфорията на 1990 г. той бързо усети, че демокрацията му е мащеха.

Иначе аз винаги бих предпочел вместо чакараката да слушам Кръпката, Буги Барабата (лека му пръст) и другите герои на родния рок. Обаче още повече бих предпочел оригиналите, защото нашите рокаджии все пак са имитатори.

Онзи ден чета в списанието на в. “Ню Йорк таймс” една статия, озаглавена “Защо всеки краде черната музика” 

(https://www.nytimes.com/interactive/2019/08/14/magazine/music-black-culture-appropriation.html).

В нея се развива тезата, че черната музика за разлика от бялата е породена от копнежа за пълна творческа и всякаква друга свобода. Робите на плантациите не са имали друга форма на свобода, освен в своите блусове. И обратното – белите са били свободни в живота, но музиката им е била винаги стегната в строгите клещи на жанра и следователно несвободна.

По-нататък статията развива темата как белите изпълнители постепенно започват да присвояват черната музика, за да получат малко свобода.

Но ако Елвис все пак е роден в щата Мисисипи и “присвоява” звуците от своя ареал, не е така с българския рокаджия, който слага български думи върху американска мелодия. Той е имитатор на имитаторите на имитаторите на имитаторите отвъд океана?

Трагедията му е, че винаги може да бъде победен от оригинала.

14 процента не са малко, но каква част е на българския рок? Според мен – не повече от половината. Затова Слави Трифонов може да събере 100 хиляди на концерт, а родните рок музиканти – не. Затова Каварна се сдоби с нов кмет, който се отказа от Туистед Систър и мина на народни хора. За Джулая вече съм писал, той си е направо срамота за човек, който наистина разбира рока. А какво да кажем за “Лети ит би”? И до днес го смятат за призив към бунт! О, неразумни юроде, и пълен простак при това!

Но копнежът към чуждото и неразбраното все пак извисява, смятам аз. Такъв копнеж бе и Синята идея. Българският рок и Синята идея получиха обща съдба, обща траектория и затова блажени да са тези мохикани, които си остават верни и на рока, и на синьото. Тяхно е царството небесно!