Дни преди това в Боровец Живков уволнява дъщеря си от всички постове

Някъде след 11,30 часа на 21 юли 1981 г. вефът в студентската ми квартира изведнъж млъкна. След кратка пауза зазвуча тъжна симфонична музика. Може би точно в 12 часа говорител със скръбен апломб съобщи, че е починала Людмила Живкова. Това става само 5 дни преди да навърши 40 години.

Ето целия текст, който намерих в архива на БТА: “ЦК на БКП, Министерският съвет и НС на Отечествения фронт с дълбоко прискърбие съобщават, че след кратко боледуване почина днес в София Людмила Живкова, член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Комитета за култура. Нейната смърт е тежка и непрежалима загуба за партията и народа.”

Останах като гръмнат. Предполагам, че в този момент ошашавени са се почувствали и много други хора. В ония години медиите нищо не пишеха за личния живот на партийния и държавен елит и малцина са знаели за здравословните проблеми на дъщерята на Тодор Живков.

Беше обявен всенароден траур. Във в. “Литературен фронт” писателите изразиха своята скръб към починалата. Запомнил съм думите на Радичков:

“Дете, ти пак

ни изпревари...”

На другия ден е публикувано заключението на специалната медицинска комисия за смъртта на Людмила. То е крайно пестеливо и редактирано лично от Тодор Живков:

“В последно време в резултат на голямо пренапрежение здравословното състояние на др. Людмила Живкова бе влошено. Предприетите мерки за възстановяването на здравето ѝ доведоха до бързо подобряване. На 20 юли 1981 г. обаче състоянието ѝ рязко се влоши в резултат на внезапно настъпил кръвоизлив и последвали тежки, необратими разстройства на дишането и кръвообращението. Смъртта настъпи в 2 часа на 21 юли 1981 г.”

Документът е е подписан от:

1. Акад. проф. д-р Атанас Малеев - първи зам.-министър на народното здраве и председател на Медицинската академия. (Той е вуйчо на Людмила, брат на майка ѝ Мара Малеева - б.а.)

2. Проф. д-р Йонко Белоев - директор на Правителствена обединена болница

3. Проф. д-р Йордан Йорданов - дмн, ръководител на Центъра за борба с острата дихателна недостатъчност

4. Проф. д-р Сивчо Сивчев - патоанатом

Всъщност по време на нещастието акад. Малеев е на международен конгрес по химиотерапия във Флоренция. Според Крум Благов, автор на книгата “Загадката Людмила Живкова”, “подписът под медицинското заключение за смъртта на племенницата му е сложен само за тежест”.

... Людмила Живкова влиза в политиката едва на 29 г. - през 1971 г. е назначена за първи зам.-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина.

През 1972 г. Живкова е преназначена за зам.-председател на оглавявания от поета Павел Матев Комитет за изкуство и култура. Година по-късно става негов първи заместник.

И тогава се случва нещастието.

На 12 ноември 1973 г. на път за летището

Людмила катастрофира тежко

Трябва да изпрати баща си, който заминава на официално посещение за Полша. Както обикновено е закъсняла и нарежда на шофьора на мерцедеса да кара бързо. На околовръстното шосе се удрят челно с москвич, който неправилно изпреварва камион. Людмила получава черепно-мозъчна травма и изпада в безсъзнание, лицето ѝ е нарязано от счупените стъкла.

Съпругът ѝ Иван Славков казва: “Като я видях в “Пирогов”, едва я познах. Беше смляна като кайма. Ужас! Ударила се беше в предното стъкло на колата и имаше силно мозъчно сътресение. След това ѝ забраниха да пътува, особено със самолет. Тя обаче рипна още на третия месец да оправя България”.

В книгата си за Людмила проф. Недьо Недев свидетелства: “Откарват я в “Пирогов”, мобилизират най-добрите специалисти да я лекуват. Привличат лекари от чужбина. Прилагат лечение под ръководството на Петър Димков. Използват вани с екстракт. В Париж ѝ правят пластична операция. Тя се съвзема и през февруари 1974 г. се връща на работа.”

В медиите, разбира се, няма никакво съобщение за катастрофата на Живкова. Сигурен съм, че не е имало нищо и в бюлетините на КАТ, ако въобще са издавани такива.

Светкавичната

политическа кариера

на Людмила

обаче продължава. През 1975 г. сяда на стола на Павел Матев, като постът ѝ председател на комитета вече е с ранг на министър. Заедно с това оглавява и Съвета на председателите на творческите съюзи. От 1976 г. е член на ЦК, а през 1979-а влиза в състава на Политбюро.

Людмила се връща на работа, но последиците от катастрофата оказват трайно влияние върху здравословното и психическото ѝ състояние. Тя сякаш заживява втори живот. Възприема такъв аскетичен режим на хранене, който по-скоро е режим на гладуване.

Увлича се по източни учения и философии, по старите руски мистици, става горещ поклонник на индийската култура, практикува йога, става вегетарианка и стриктно следи теглото ѝ да не надхвърли 48 кг. Отказва се от помощта на научната медицина и започва да търси услугите на билкари, екстрасенси и “нетрадиционни” лечители. Поддържа връзки с Ванга и пие билки по нейни указания.

“За мое съжаление, Людмила потъна в окултните науки и срещите си с врачки, но нищо не можех да направя”, заявява медицинската сестра Ани Младенова в интервю за “24 часа” през 2012 г. Людмила и Иван Славков са кумове на сватбата ѝ.

“Людмила практикуваше някакви рисковани експерименти за

“разгряване” на

енергийните центрове

и в същото време сякаш забравяше, че човешката енергия - физическа или психическа - има предел...”, пише Богомил Райнов.

1981 г., последната в живота на Людмила, не започва добре за нея. Предстои честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Идеята за това честване е нейна, тя е и ръководител на комисията по организирането на тържествата. Според плановете ѝ тържественото събрание трябва да е в зала №1 на НДК, където да звучи Одата на радостта от Деветата симфония на Бетховен.

Но тя тактично е отстранена като ръководител на комисията, която е преобразувана в комитет и негов председател - за по-голяма представителност!? - става Тодор Живков. Това няма как да не удря жестоко по самочувствието и амбициите ѝ.

На 17 февруари Живкова заминава на двуседмично посещение в Индия, където открива изложбата “Тракийското изкуство по българските земи”. Отделно от официалната програма тя има много срещи и посещения, за които никой от делегацията не знае. Тръгва слух, че е

посетила храмове

на богинията

на смъртта Кали,

което било лоша поличба.

В самолета при обратния полет за София тя привиква един по един членовете на делегацията, казва им по няколко странни изречения, които за някои звучат като прощални, и им подарява бели кърпички.

На Левчев например казва: “Пази я внимателно и не я развявай, защото вътре има посипан кристален бял прашец, който не трябва да се разпилее. Даде ми го Сей Баба. Казват, че превръщал една материя в друга...”

Въпреки дългия и тежък полет от Индия само няколко часа след кацането на летище София Людмила излита за Мексико. За по-малко от 24 часа прелита 11 часови пояса.

И когато на 28 февруари самолетът приземява на аеропорта на Мексико Сити, тя няма сили да слезе от него. А е дошъл да я посрещне министърът на образованието Фернандо Солана.

Посланикът ни в Мексико Богомил Герасимов се качва в самолета: “Людмила лежеше като безжизнена на седалката. Лицето ѝ бе бледо и изпито. Тя гледаше към мен, но не ме виждаше. Мисля, че изобщо не чуваше какво ѝ казвам...”, разказа амбасадорът.

Бодигардовете Димитър Мурджев и Петър Петров я изнасят на ръце от самолета и я закарват с автомобил в хотел. Идва лекарка от съветското посолство, но Людмила не я допуска до себе си. От години тя

има фобия от

съветски шпиони

и дори обвинява бодигарда си Мурджев, че е човек на Кремъл. Свързват се по телефона с Тодор Живков, който е на посещение в Москва. Той нарежда за Мексико да излети специален самолет с лекарски екип и Иван Славков. До пристигането на самолета обаче Людмила се съвзема и се включва в програмата. Славков остава недоволен, че са му загубили напразно времето, и отказва да придружи жена си в “мероприятията”.

В България Живкова продължава да работи много. Освен задълженията си в Комитета за култура в началото на април тя участва в 12-ия конгрес на БКП, на който е

преизбрана за член

на Политбюро

На парламентарните избори през юни става депутат за втори мандат. Преизбрана е и за член на Министерския съвет.

В същото време обаче е разкрита голяма афера във фонд “Културно наследство”, създаден специално за 13-вековния юбилей. Ръководители на фонда са уличени в големи финансови злоупотреби.

“Когато видя документите, тя беше сразена - пише в книгата си “Вторият етаж” Константин Чакъров. - Не можеше да повярва, че член на ЦК ще направи това.”

Последната ѝ публична проява е срещата с ръководителки на националните комисии за работа с деца - 23-27 юни. После заминава за Боровец, където почива и баща ѝ. “С нас имаше и лекар, който я наблюдаваше и провеждаше необходимото лечение. Но пред очите ми тя губеше сили с всеки изминал ден, отпадаше физически все повече и повече...” Това пише в мемоарите си Живков.

В тези мемоари обаче няма и ред за тежките разговори и спорове, които водят баща и дъщеря за начина, по който тя ръководи културата в България, за отношението ѝ към “съветските другари”, за недоволството към нея у някои членове на Политбюро. Както и за нейното бъдеще в политиката. Иван Славков не ходел често там, но веднъж споделя с Любомир Левчев: “Яко я притиснахме с баща ѝ. Дано този път се вразуми...”

Богомил Райнов пише, че без да сдържа гнева си и без да си мери думите, Живков обвинявал щерка си, че пречи на дейността му, наместо да помага, че излага и себе си, и него, че става за смях. И още: “Бащата, асистиран от зетя, отправя към дъщерята множество тежки обвинения срещу поведението ѝ на общественик и държавник.”

Богомил Герасимов ми каза, че в Боровец Живков я уволнява от всички постове. Това тя не може да понесе. Според дипломата смъртта ѝ е едновременно убийство и самоубийство. (Виж карето на 54-а стр.)

На 20 юли Людмила се прибира в София във вила “Калина”. Според охранителя Мурджев това става около 15 ч. Според шофьора Зафиров - към 18. Мурджев получава от нея рецепта, за да купи лекарство. Според него става дума за приспивателното дормопан. Людмила освобождава управителката на вилата и остава само с камериерката. По-късно тя първа ще намери Людмила безжизнена в “басейнчето” - зидана вана 2 на 2 метра, дълбока около 30 см.

Димитър Мурджев е един от първите, написали мемоари за службата си в УБО. През 1992 г. излезе книгата му “Така ги видях”. Герои в нея са Живков, Людмила, Петър Младенов и Чудомир Александров.

Мурджев разказва, че към 18 ч звъннал телефонът в дежурната стая. Чул в слушалката писъците на камериерката. Изтичали с шофьора в банята и занемели: “В басейнчето плуваше тялото на Людмила. Издърпахме я на пода върху плочките. Проверих на няколко места за пулса ѝ... Беше мъртва.”

Линейката пристига чак след час. По пътя спукали гума. Междувременно идва медицинската сестра Ани Младенова. След време тя признава пред Мурджев, че е намерила празна опаковката с лекарството дормопан и я заменя с нова опаковка, от която взима само две хапчета.

Аутопсията на Людмила Живкова е направена сутринта на 21 юли от професорите Сивчев и Белов без помощта на асистенти.

Протокол на

аутопсията

не е правен

През 2000 г. проф. Сивчев казва на Крум Благов, че Людмила се е удавила в басейнчето: “Белият дроб се е изпълнил с течност и не е могла повече да диша, а не е имало кой да я извади оттам. Тя навярно е изпаднала в безсъзнание в самата вана и там е загинала...”

Всичко звучи логично и убедително и може би щяхме да приемем, че това е истинската причина за смъртта на Людмила, ако след време проф. Сивчев по повод причината за удавянето ѝ не беше казал: “Това е тайна, която ще отнеса с мен...”

С годините се “утвърдиха” три най-възможни причини за смъртта на Людмила:

1. Нещастен случай. Става ѝ лошо в банята, свлича се във ваната и се удавя.

2. Самоубийство - гълта всичките хапчета дормопан, заспива и се удавя във ваната.

3. Убита. Не съм привърженик на конспиративните теории, но мира не ми дават едни думи на Живков, написани в неговите “Мемоари” (1997): “Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината ѝ е била резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво външно “вмешателство”...

През 1981 г. Живков държеше здраво цялата власт. Защо не нареди да бъде разплетена истинската причина за смъртта на Людмила...

Богомил Герасимов:

Смъртта ѝ е убийство

и самоубийство

едновременно

Вероятно звучи абсурдно, но причината за смъртта на Людмила Живкова може да се определи едновременно като убийство и самоубийство. Във всеки случай тя не беше естествена, вследствие на стари травми, заболяване или преумора, а насилствена - в резултат на безапелационната заповед на Кремъл да се сложи край на ролята, която играеше Людмила в политическия живот на България.

Тази заповед обаче не можеше да постигне търсения ефект, ако липсваше сервилното послушание, бих казал, дори ако го нямаше паническото решение на Тодор Живков да се впише в московския сценарий срещу дъщеря си.

Людмила Живкова си отиде като дъщеря на Тодор Живков, но не и като председател на Комитета за култура. След намесата на Кремъл тя беше уволнена от баща си, който я принуди да се прави на болна в Боровец, да приеме отстраняването си от обществено-политическия живот на страната като залог за личното му оцеляване. Това на практика беше моралното ѝ убийство. Самоубийството с таблетките дормопан беше израз не само на нейното отчаяние, но и на протеста ѝ срещу чуждия диктат и предателството на баща ѝ. Тя прибегна до тази крайна мярка, за да разберат всички и навсякъде, че няма да има Ода на радостта в зала №1 и на нейно място като при опело на 1300-годишнината ще звучи реквием.