По повод 182-годишнината от рождението на Апостола на свободата Васил Левски, "168 часа" ви предлага няколко мита около делото и смъртта му, които остават загадка до ден днешен.

Те са представени от проф. Ивайло Христов, преподавател в УНСС, който написа нова книга за Дякона, наречена "Публичният образ на Васил Левски. Медийни полемики и обществени дебати". В нея читателите ще намерят отговори на въпросите защо авторите винаги търсят образа на "своя" Левски, защо точно той е избран от българския народ за върховен национален герой и какви са различните версии около обесването и погребението му.

Васил Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен и политически деец, чиито жизнен път и дело крият и редица загадки.

Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация (ВРО), или е само деятел - практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция? Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г. (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Следователно, Левски предаден ли е или той в Къкрина сам е попаднал в клопката на заптиетата? И най-важното питане: вярвал ли е наистина Апостола, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ, при положение че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива?

При наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа и т.н. В тази поредица от неизвестности, без съмнение един от най-интересните и дискутирани въпроси е този за последните мигове и гроба на Апостола.

Последната нощ на Апостола

Има предположения, че през нощта срещу 6 февруари 1973 г. Хаджи поп Ангелко - свещеник в черквата "Св. Архангел" (сега съборена), се среща с Левски, за да го изповяда. На път за казармите до "Св. Ал. Невски", минавайки през църквата "Св. Архангел", за да вземе епитрахила и кръста, сварва там Христо Хамбарков, клисар на "Св. Петка Самарджийска" и добър познайник на Левски, когото взема със себе си.

Когато се връща вкъщи, поп Ангелко казва на близките си, че изповядал Левски и че ще го бесят на другия ден.

Дали тази среща е била официално позволена, или Апостола я урежда по свой начин, какво точно са си казали тримата и какво се е изповядал Левски, остава да гадаем. Твърде вероятно е тогава Дякона да е поискал християнско погребение и по всяка вероятност изравяне от Позорните гробища. С други думи, такава възможност се е предвиждала още преди обесването и за тази цел е била извършена необходимата подготовка.

Един от големите страхове на Левски като духовно лице и вярващ християнин е да не остане неопят и непогребан и да не се знае къде е гробът му. Затова на Велика събота - 19 април 1864 г., Левски реже косата си и я дава на майка си да я скрие с думите:

"Като чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее

и погребе вместо мен, защото може да остана неопят и непогребан.".

Такова е и предсмъртното желание на Апостола, изказано пред Никола Цвятков по пътя им от Търново до София: "Ако ме обесят, поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко". Това всъщност е единственото нещо, което той е поискал за себе си!

Последният ден

Денят на обесването на Левски - вторник, 6 февруари, пазарен ден, е бил студен и ветровит. Мястото е заобиколено с кордон от два взвода заптиета. Заедно с полицейската част присъстват и тълпа от турци и цигани. След като изчакват да дойде управителят на София Мазхар паша с няколко други големци, довеждат конвоирания Левски. Българи наоколо е нямало, освен по двама-трима представители на тогавашния еснаф, които са били задължени да отидат, както и неколцина българчета. Те по-късно възпроизвеждат по най-различен, често произволен начин обесването и поради това трудно може да им се гласува доверие.

Оскъдните спомени свидетелстват, че Дякона е бил облечен с дрехите, с които е заловен в Къкрина - ямурлук, турски полувехти дрехи с вишнев цвят, арнаутски потури, опасани с пояс, навуща до коленете от бяла аба с черни гайтани и цървули. Нозете са в окови, на ръцете - белекчета. Бил е изнемощял, с изпито, пребледняло страдалческо лице и с вързана глава.

Последните мигове от живота на Васил Левски са документирани в разказа на неговия изповедник при бесилката иконом поп Тодор Митов (1836-1891) - учител и свещеник през 1873 г. в църквата "Св. Неделя", член на Софийската религиозна община и на основания от Левски революционен комитет. Той е повикан специално от Мазхар паша да причести Апостола.

След Освобождението на България поп Тодор става депутат в Народното събрание и внася предложение за отпускане на 20 хил. лева за започнатия, но недовършен поради липса на средства паметник на Васил Левски. Той е единственият възрастен българин,

пряк свидетел на случващото се под бесилото,

в зимния февруарски ден на 1873 г.

Както е известно, разказът на поп Тодор е записан от Захари Стоянов през 1885 г. в малка тетрадка с надпис "Ботев - Левски - Бенковски" (съхранявана в НБКМ - БИА II А 8675).

Сведенията за обесването на Левски там заемат първите три страници. Най-вероятно срещата между двамата е станала между 9 и 15 януари 1885 г., когато Захарий Стоянов идва в София да събира допълнителни данни за готвеното от него второ допълнено издание на биографията си за Левски.

След Освобождението поп Тодор разказва за последните мигове на Левски пред различни свои съвременници. Между тях са Иван Вазов, Стоян Заимов, Иван Кършовски, Стилиян Чилингиров, Георги Попов, Михаил Буботинов, Тома Васильов, Иван Бобевски и др. Във всички разкази с малки изменения се повтарят идентични моменти: осъденият Левски пристъпва към бесилото хладнокръвно, само с наболи капки сълзи в очите; приел е не само да се изповяда, но и да се причести; молбата му е да е поменаван като йеродякон Игнатий; изповядва греха си за убийството на чирачето в Ловеч, но подчертава и мотива за греховете си: "Всичко, което правех, правех го за народа".

Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, в три от разказите срещаме и последните му думи:

"Боже, избави България!"

В спомените на Иван Бобевски се среща и израза, казан от Левски: "Моли се, отче, не за мене, а за Отечеството България!".

Знае се със сигурност, че след обесването на Левски тялото му е било закарано с каруца наблизо до бесилката в тогавашните софийски "позорни" гробища, в които са заравяни хора без самоличност, самоубийци, екзекутирани престъпници, ударени от мълния и пр. Там е бил заровен и Апостола. Оттук нататък започват хипотезите.

Четете още:

4 версии за гроба на Левски. При разкопките в "Св. Петка Самарджийска" откриват скелет №95, който изчезва безследно