По странен начин ме посрещна днес Смолян. Посрещането бе като изпращане - с камъни. Със стиснати устни, със злоба и натякване. Първо един бивш милиционер, който се бил с захванал "църкви" - той дори не може да направи разлика между "църква" и "черква" - каза, че трябвало да дам парите, които получавам от телевизионни предавания. Помислих, че се шегува. Според него аз взимам баснословни суми от телевизиите, сайтовете и всички медии, където имам неблагоразумието да давам интервюта. Само, дето не ме наби. И сигурно го спря видът ми, който не внушава, покорство и възможност за лесен пердах. Пък и знае още от времето, когато понабивах по някого, че няма лесно да се дам. Че няма въобще да се дам. Разделихме се с милиционера, станал строител на "църкви" и седнах в "Родопчанка". Обичам това заведение, Киро е достоен човек, подавал ми е ръка някога. Но двама от редовните клиенти - с единия сме били съседи преди години, другият сега е управител на някакви комплекси на Пампорово, та двамата в един глас ревнаха: "Как не те е срам да дадеш колекцията на Габрово?" Трябвало да я даря на Смолян, защото съм бил израсъл тук, че тук ми били най-щастливите години от живота, тук съм бил станал човек... Не исках нищо да казвам - познат ми е родопският шовинизъм, дето си го наричат и тука "родопска сакантия"... Т.е., зор, напрежение... Не исках, ама нападението продължи... И им казах... Какво точно, им викам, ми даде Смолян. Или аз дадох нещо на града. Водих кръжок навремето, изкарах над 25 Национални литературни награди. От него излязоха автори като Азиз Таш, Крум Филипов, Мария Николова, Красимир Панаотов, Милена Минева... Азиз преведе и издаде в Турция "История славянобългарская", издадоха книги, станали явление в нашата литература. Навремето казваха, че те били талантливи и заради това. Ама, откакто ме няма в Смолян не се е появил нито един, ама нито един автор от този край. Тишина, спокойствие и родопска сакантия... Но ми спряха кръжока,, защото местните графомани нададоха вой. Та на тях никой не им обръщаше внимание в съществуващите тогава централни литературни издания. И останах без работа. Спираха ми тока, нямах пари за лекарства на сина ми. Обявявах гладна стачка ("щастливите" ми мигове)... Димитър Кръстанов дойде, плати тока, пуснаха. (Аз мога да бъда и съм признателен, ама не на целия град) Продадох колекция - над двеста картини тогава - на Стоян Иванов за жълти стотинки. Нека Стоян Иванов да им даде картините и да каже, че те отдавна са дарени на града, само че са в неговата къща. Доколкото разбрах ги е продал, но не за жълти стотинки. Извиних се на всички художници тогава, разбраха ме, простиха ми. Да ги вземат от Стоян Иванов тези картини. Кой тогава ми помогна. А когато за "Скритият живот на една помакиня" ме биеха помаците в центъра на града - тези двамата го знаеха това. Какво направиха те?. Когато молих кметове за работа, а тях все ги нямаше. Справих се, започнах като кореспондент на "Новинар". Но вестникът бе в София - в Смолян работа за мен нямаше. Имаше и няколко човека, които са ми помагали - Димитър Кръстанов, Кирил Асенов, Христо Кондилов, Никола Дамянов... И, толкова. Или по-рано - когато ме прибираше Държавна сигурност. Когато се сбрал Окръжният комитет на БКП, за да решат как да ме пратят в затвора. И ме е спасил тогавашният шеф на ДС Никола Простов. Господи, какви достойни противници съм имал, като него. Или като Дичо Станчев и Кольо Бояджиев. Не съм говорил за тогава, за... Не се правя на дисидент - дисидентите сега са тези, които тогава се страхуваха да ме поздравят на главната в Смолян. Та този Стоян Иванов дори стана зам. областен на Пловдивска област, а никой не го знаеше тогава, когато правих Социалдемократическа партия, СДС после... Докато Стоян правеше чейндж бюра, после, по времето на Жан Виденов местните "улични" чейнчаджии ги разгонваше на Стоян Иванов приятеля като шеф на Полицията. Не заради законността, заради конкуренцията... Това са "щастливите" ми дни в Смолян. Градът, който още не е кръстил улица на един от най-големите поети Усин Керим, който написа такива стихове за Родопите. Когото погребахме в Родопите, който направи Дружество на писателите в Смолян... Смолян, от който, слава Богу, избягах. Защото вчера ме убедиха с отсъствието си на погребението на един от най-заслужените смолянчани Илия Каров. Заради чието погребение дойдоха художници от Пловдив, но нямаше нито един от Смолян. Над тридесет години сценографът на Родопския драматичен театър не заслужи нито присъствие на погребението от театъра, нито венец. И в историческия музей работи толкова години - само бившият директор Кольо Дамянов бе на погребението. Но Кольо отдавна е пенсионер и бе в качеството си на приятел... И тези хора ми държат сметка защо не съм дарил колекцията си на Смолян. Защо на родния ми град Габрово, а не на Смолян. И това са хора, които не съм виждал на нито едно откриване на изложба в Смолян, в нито една галерия... Ех, така ми се псува. Ама така ми се псува, като дойда в Смолян. И, ако нямах двама-трима приятели, ама наистина приятели тук, така бих ви теглил една голяма, ама много голяма майна. Ами, майната ви...