Интернет изличи тези мили звуци от кварталния шум

Тези, които сме пораснали в старата информационна ера, не спираме да се удивляваме на динамичното виртуално съвремие. Как ли сме оцелявали преди да измислят интернет, просто нямам обяснение.

Разполагахме единствено със стационарни телефони и практикувахме

невероятно ефективна система

за комуникация чрез свиркане с уста, беше си цяла отделна култура. И ни беше напълно достатъчна.

Минаваш примерно покрай кооперацията на някой приятел и те обзема внезапен порив да го видиш. Дори не се оглеждаш за уличен телефон, просто заставаш под прозорците му и започваш да свиркаш (най-силно става с два пръста, ще те чуе дори и в банята на затворена врата). Редуваш свиркане и викане: “Гошеееее…”.

Ако се покаже, значи си е вкъщи, ако не – здраве да е.

Интернет изличи тези мили звуци от кварталния шум, уби романтиката, завинаги се разделихме с непосредствените отношения и усещането за общност.

Свиркането с уста беше много по-приятно “позвъняване”

от съобщенията по виртуалните приложения и далеч по-радостно.

Семействата си измисляха техни сигнали, за да се разпознават сред масовото свиркане.

По всяко време можеха да се чуят откъси от Fur Elise, Rivers of Babylon или авторски композиции, чрез които хората се ориентираха кой кого търси. Даже шлагер на Емил Димитров беше посветен на тази тема - “Нашият сигнал”. Пее се за момче, което се влюбило в момиче, посветило й песен, а мелодията станала тяхното подсвиркване.

Малко е разочароваща развръзката в текста, но това парче е едно от малкото живи свидетелства за съществуването на подсвиркващото общуване.

Лирическият герой току що се е уволнил от казармата и копнее да види отново любимата си: “Аз чакам, чакам вече час и свиря тоз сигнал от песничка, която бях ти пял.

Ти може би не си у вас, не знаеш че съм тук, а може би си някъде със друг.”

Просто и ясно послание, което нямаше кой да го хейти. Комуникация, изпълнена с несъществуваща днес любезност и дискретност.

Няма неистово дрънчене по вайбър или месинджъра: “Къде си? Няма да ти кажа. Ако не ми отговориш, ще те пребия! Остави ме на мира. Няма. Тъпак. К**ва! Мразя те! Пукни!...” Каквото и да имахме да си кажем, ставаше лице в лице или най-много по телефона (за телефонната любов има друго нарочно парче).

Напоследък например често вали. Небето надвисва над града, нетърпим задух натиска въздуха,

дори и в мазе

да живееш, един поглед навън ти стига

да се сетиш, че се задава буря. Обаче няма смисъл дори да вдигаш глава от екрана на смартфона. Във фейсбук вече е пълно със снимки как Витоша не се вижда и как святкат светкавици над Копитото. Някакви хора се изживяват като климатични репортери. За всеки случай пишат: “Нещо страшно се задава.” След бурята пак няма смисъл никъде да се мърда, защото започват да се нижат видео след видео колко жестоко е валяло – преливащи капчуци, плувнали подлези, прелели реки…

А в нашето детство нищо не се знаеше, осланяхме се на традиционните реакции. Седиш си например след училище сам вкъщи. На 10 години си, обядът ти е оставен върху котлона. Телевизия през деня няма, нищо не те разсейва, освен ако не решиш да си пуснеш плоча с приказки.

По някое време навън става мрачно, облаци запълзяват, силен вятър засвирва под прозорците и бам... Пада гръмотевица! Стряскаш се и те хваща страх, понеже си дете все пак. Вдигаш притеснен телефона и

набираш с шайбата номера в работата

на майка си:

“Добър ден!

Може ли другарката Андреева?”

Извикват я, тя те успокоява, че няма страшно, нарежда ти делово да затвориш прозореца на хола, защото миналия път сте го забравили и канапето е подгизнало. Също и да си напишеш домашните, иначе няма да те пусне да излизаш следобед с децата от квартала. Успокояваш се, щото явно нищо страшно няма, затваряш прозорците, пускаш приказката да върви и се залавяш с математиката, а навън ако ще да се продъни.

В случай че вдигнеш телефона и няма сигнал, значи дуплексът те е изпреварил и не звъниш на никого. Ако не се сетиш да затвориш проклетия прозорец, ще ти се карат за канапето. Но бурята ще отмине, това поне е сигурно.