Който ме познава, знае, че наричам Града само и единствено Цариград или най-много Константинопол.

Но днес е различно.

Защото днес Истанбул гласува за кмет за втори път, след като диктаторът Ердоган отмени победата на опозицията.

Защото който владее Истанбул, владее Турция.

А интересът на България е Турция да бъде управлявана от провевропейски и прозападни настроени политици, а не от ориенталски тирани.

Били ли сте някога в Цариград?

Виждали ли сте кубето на „Св. София“, построена от Юстиниан през 537 г.?

А един от четирите египетски обелиска в Европа, дето е отсреща?

А всичко онова, което ни напомня, че сме наистина във Вечния град, Новия Рим?

Всичко това вече го няма за нас. Не, че не е там, напротив – там е, както е било през последните поне 1500 години, че и повече.

Но за нас не е там, защото свободата да ядем балък-екмек на пристанището на Златния рог, бщнк беше отнета. Отиде си за дълго.

И не си тръгна ей така с опита за преврат, а си отиде бавно и пред очите ни, докато забрадените като нинджи по салафитски маниер жени започнаха да стават мнозинство след 2011 г.

Тръгна си, докато турският народ бавно и последователно избираше всеки път да бъде управляван от човека, който без свян обяви, че „демокрацията е влак, от който може да слезеш, когато стигне някоя гара“; който без притеснение денонсира Европейската конвенция за правата на човека, уволни хиляди декани и ректори, уволни десетки хиляди учители; който не спря привържениците си да обезглавяват войници; който получава подкрепата на народа за връщане на смъртното наказание.

Тръгна си спокойствието, което имахме да се разходим по стъргалото на многомилионния град „Истиклял“ и да пием чай на площад „Таксим“, да видим безмерно красивите мозайки на църквата „Хора“, да слезем в подземния свят на Цистерните на Юстиниан…

Най-страшно е, обаче, че вече става на практика невъзможно да идем на поклонение в родното място на съвременната българска нация – „Св. Стефан“ на брега на Златния рог.

И ако има нещо, което българската държава трябва да пази като зениците на очите си, това е паметта за българската общност в Цариград.

Пиша всичко това, защото Цариград ми липсва. Липсва ми срещата с Юстиниан и неговите наследници, с Теодосий и синовете му, с красивите светци в църквата Хора, Юстиниановата цистерна, Генуезкия квартал...

Затова се надявам с победата на опозицията днес в Истанбул (за втори път го наричам така в този пост) да се върне възможността да видя отново Града.

Снимка: Св. София без минарета.

Когато я видях за пръв път преди 12 години, се разплаках от щастие.

И всеки път се вълнувам, когато пристъпвам през праговете, които са прескачали императорите на Христа.

И не, за мен "Света София" не е музей, а е храм - храм на всички, които обичат Града.

P.S. Снимката е направена от мен през последното ми посещение на Града през 2014 г.

*Коментарът е на Емил Джасим във фейсбук