На 15 юни почина Христо Юскеселиев - Тити, жива история на журналистическата фотография от 1949 до 1995 г. Само 5 дни по-рано двамата седяхме на маса пред заведението на ъгъла на улиците “Самуил” и “Солунска”.

Христо, който на 30 май беше навършил 86 години, близваше от чашката с водка и сладкодумно разказваше за професионалните си патила. При него дори фамилията е интересна - идва от турските думи юс - 100, и кесия - малка торбичка.

Вече бях прочел книгата му “Една камера - един живот” и се опитвах да науча повече за интересните истории и неразказани случки, съпътствали го през тези 46 години.

Христо Юскеселиев е завършил “Философия” в СУ през 1959 г. и през целия си живот е гледал на нещата философски, но главно през обектива на фотоапарата.

Започва като сътрудник във вестниците “Народен спорт” , “Септемврийче”, “Здравен фронт”, “Студентска трибуна” и сп. “Народна кооперация”. От 1950 г. работи основно за в. “Народна младеж”, през юни 1958 г. е назначен на работа във “Вечерни новини”, където по-късно става шеф на фотоотдела.

В продължение на 25 години сътрудничи активно на сп. “Българска музика”, Съюза на композиторите и “Балкантон”. Автор е на илюстрациите в 15 книги.

Сега тези истории на Христо изглеждат весели и смешни, но тогава той бере много ядове и преодолява редица екстремни ситуации.

Веднъж дори

животът му виси

на косъм

Това става през 1961 г., когато на официално посещение в България пристига съветският лидер Никита Сергеевич Хрушчов. Седмица преди визитата са определени 12 души - фотографи и оператори, които ще запечатат за историята великото събитие.

От двете страни на червената пътека, по която ще минат Хрушчов и Живков, застават по 6 човека. Всички те под ръководството на съветски специалисти три дни провеждат тренировки и репетиции: къде спира самолетът на Хрушчов, къде той се целува с Живков, къде деца им поднасят цветя...

Всичко върви според сценария, но когато Юскеселиев излиза от ВИП залата, вижда, че навън са докарани стотици хора, които “възторжено” скандират в прослава на двамата лидери и вечната дружба между двата народа. И решава да направи снимка, на която да се виждат и посрещачите, и кортежът.

“Изтичах напред и направих снимка, но ми се стори, че тя ще е много “дребна”, и се втурнах напред. Успях да изпреваря ескорта и се мушнах между мотоциклетистите и колата, от която Живков и Хрушчов махаха с ръце и поздравяваха софиянци”, разказа Христо Юскеселиев.

И стига до

кулминацията:

“Като се приближих може би на 1-2 метра от колата, направих втората си снимка. И виждам как от прозореца на колата се е показал чак до кръста ген. Гръбчев и яросто крещи: “Веднага излизай от ескорта! Махай се оттам!” Изчаках да мине поредният мотор и се измъкнах...”

Ген. Димитър Гръбчев тогава е началник на УБО (Управление “Безопасност и охрана”) и личен телохранител на Тодор Живков. В онзи момент, с адреналин, ударил горната граница, и щастлив, че е направил снимката за първа страница, фотографът всъщност не разбира с каква опасност се е разминал.

Вечерта Юскеселиев отива в Народната опера, където ще се проведе тържественото събрание и Никита Хрушчов ще получи най-високото наше отличие - “Герой на НРБ”.

Там вижда ген. Гръбчев, който седи под часовника във фоайето на сградата и наблюдава входовете. Генералът привиква с ръка фоторепортера.

“Със спокоен глас, но от който може да ти настръхне косата - спомня си Тити, - той ми каза: “Имаш невероятен късмет, че аз бях от външната страна на колата. Ако беше съветският колега, който не те познава, щеше да те застреля като куче! Ти луд ли си да влизаш в правителствен ескорт, бе?! Откъде охранителите да знаят каква е целта ти! Може да помислят, че вместо фотоапарат държиш пистолет или автомат. Няма време за въпроси и мислене и охраната действа светкавично - стреля на месо. Добре, че те познавам, иначе близките ти сега щяха да ти поръчват некролозите...”

Няколко екстремни случки изживява Тити и при дългогодишното си фотографско обгрижване на Тодор Живков.

Върви заседание на актива в Партийния дом. На трибуната излиза Първия и започва да чете словото си. Като по даден знак фотографите се скупчват около него и щракат неистово с апаратите си - всеки иска да го “хване” в характерна поза или с изразителен жест.

И в това време проехтява силен гърмеж, след който в залата настана оглушителна тишина. Живков се стъписва. Служителите на УБО са объркани, защото досега не са имали такъв инцидент, а и не разбират откъде идва опасността. Незнайно по чия заповед започват да отварят с трясък всички врати на залата

Виновник за гърмежа

е нашият герой Тити

По-точно - неговата светкавица, която след третата или четвъртата снимка дава накъсо, гръмва като бомба и обгаря ръката, с която я държи.

Първи реагира Тодор Живков, който казва: “Хайде стига толкова снимки!” “Разбрал какво става със светкавицата ми, първи слязох от сцената и бързо напуснах залата - спомня си Тити. - Колеги ми разказваха, че хората от УБО започнали да питат фотографите - “Кой гръмна? На кого гръмна светкавицата?”. “Не сме ние, на Юскеселиев гръмна”, оправдавали се те. Хванали Огнян Юскеселиев. “Не съм аз, братовчедът беше...”

Втори случай. Живков има среща “на четири очи” със събрат от соцстрана. Кабинетът му не е особено голям и фоторепортерите, колкото и да се блъскат помежду си за по-добра позиция, трудно правят сполучливи общи снимки. Снимат ги поотделно и после ако се наложи, монтират.

И на тази среща суматохата е голяма, защото фоторепортерите имат на разположение 2-3 минути. Колега блъска ръката на Юскеселиев, той изпуска фотоапарата си, който се плъзга по паркета

и спира под фотьойла

на Живков

Тити прави опит да си го вземе, но ген. Илия Кашев, който е наследил на поста ген. Гръбчев, го спира с думите: “Аз ще го извадя!”

“Наведе се под фотьойла и на колене бръкна отдолу и ми извади апарата. За мое учудване не ми направи никаква забележка”, разказа Юскеселиев.

От доста колеги - пишещи и снимащи, съм слушал за грубото, да не кажа брутално поведение на началника на протокола Борис Джибров. Ветеринарен лекар по професия, той заема този пост, след като министър на външните работи става Петър Младенов. Попитах Христо вярно ли е това.

“Джибров наистина беше много груб, зле се държеше не само с нас, но и с тия от УБО - отговори фотографът. - Вървеше и с палец ни ръгаше в корема или ни риташе по кокалчетата и глезените. Да не се приближаваме много до високопоставените лица. “Хайде, хайде, хайде...” - и ни ръгаше и риташе. Беше сложил метални налчета на обувките и те нараняваха глезените ни до кръв. Питам го защо, гледа на другата страна и нищо не казва. Все едно нищо не се е случило...”

Двамата се виждат

по време на процеса

срещу Тодор Живков

Юскеселиев го отразява, Джибров се явява като свидетел. И някогашният шеф-протоколчик сякаш е друг човек - мил, добър, внимателен. Дори закарва Христо с колата си до Полиграфическия комбинат. Той пак го пита защо се е държал така. “Такива бяха условията и изискванията”, кратко отговаря Борис Джибров.

Но и служителите на УБО понякога действали безмилостно. Дори гонели от събития “ловците на мигове”.

Така се случва и при визитата на Саръс Итън, американски магнат и финансист, носител на Международната ленинска награда за мир. В България му връчват наш орден, но на Живков му прави впечатление, че няма нито един фоторепортер.

“Къде са фотографите?”, пита той. “Изгонихме ги...”. На следващо събитие един от УБО казва: “Ей, аман от вас! С вас лошо, без вас още по-лошо. Наказаха ни, че не можахме за намерим никого от вас, който да снима Итън...”

“Така е... Няма ли ги фотографите и събитието остава недокументирано извън историята", усмихва се Тити и леко отпива от водката.

Нямаше как да зная, че го виждам за последен път...