Рационалната мисъл, че в този момент е на върха на щастието, се бори с непоносими мисли

Няма по-клето същество от родител, чието дете заминава за първи път на лагер САМО. Нямам предвид уравновесен, нормален човек със здрава психика, а точно обратното – напълно изперкал родител с натоварено ежедневие и мощен покровителствен комплекс.

Още месеци по-рано сърцето ти се обръща, когато научаваш, че училището организира летен лагер за една седмица. Няма как да скриеш тази информация,

нито да игнорираш блесналите радостни искри

в очите на най-милото си. С болка осъзнаваш, че малкото вече е пораснало, иска си свободата и ще изглеждаш тъпо, ако започнеш да го разубеждаваш с небивалици от сорта: “Баш тогава винаги вали.”

Затова даваш височайшото си съгласие, издигайки се в очите му като пример за идеалния родител, и се успокояваш, че дотогава има много време, сто неща може да станат. Обаче не става нищо особено.

Един ден детето се прибира от училище с първи думи: “Да не забравиш да ми платиш лагера, казаха, че срокът е краят на седмицата.” Много добре знаеш докога е срокът, пише го в електронния дневник, по-добре да не си признаваш, че тайно си се надявал да го изпуснете. Отново, потискайки паниката, казваш, че всичко ще бъде наред, и

плащаш проклетия

лагер с отвращението,

с което се отчиташ пред “Топлофикация”, ЧЕЗ и НАП

От този момент нататък времето тече страшно бързо: идва краят на учебната година, контролни, изходни нива, после концерти, заключително тържество и докато се обърнеш, остава една седмица до заминаването. Поемаш въздух и бавно издишаш. По-чувствителните дишат дълбоко в хартиена торба, твърдят, че много помагало при паник атаки.

С други думи се стягаш, както можеш, принтираш любезно изпратения от училището списък с препоръчителни вещи и хукваш по магазините. Спретваш багажа и очакваш детето да изпадне в транс от щастие, когато го види, но то

най-нехайно ти се

усмихва с отсъстващ вид

и продължава да си играе видео играта. Докато релаксираш и доволно си мислиш: “Слава богу, всичко му е тип-топ”, чуваш: “Мамо, искам блок флейта и гривна срещу комари за лагера.” Отново излиташ…

Най-сетне настъпва заветният ден. Като достоен представител на истеричното родителство цяла нощ не си мигнал, борейки се с нерационални страхове и паранои, пушейки сто цигари на балкона и изяждайки килограм череши. На сутринта безсънието и отчаянието ти се разбиват трагично в бушуващото нетърпение на хлапето като сърдитите вълни на два океана в бреговете на нос Добра Надежда. То лети, прегръща се с приятелчетата си,

почти със салто

влиза в автобуса,

сещайки се в последния момент, преди да изчезне от тревожния ти поглед, да се обърне и подвикне: “Чао, мамо, чао, тати! Ще ви звънна, когато пристигнем!”

Деца, учителки и багажи са натоварени, родителите оставате да стърчите на тротоара безславно като празни бутилки. Махате с престорена веселост на потеглящите рейсове, но стъклата им са затъмнени, пътниците вътре не се виждат, но тайничко се надяваш, че твоето те е видяло как правиш с пръсти сърчице.

Връщате се вкъщи, а още е едва 10 ч. в неделя. Умората те натиска, копнееш да се пъхнеш в леглото и да си доспиш, но приветстваш другите майки, че са те включили в нарочна група за лагерниците във вайбъра. Сядаш и започваш с тях да следиш по джипиеса как се движат автобусите. Успокояваш се, че ще си починеш, когато пристигнат и се убедиш, че всичко е наред. Два часа седиш, вперил поглед в телефона, все едно, че ти говори Кашпировски. Рационалната мисъл, че в този момент детето ти е на върха на щастието, се бори с непоносими мисли. Сега най-добре

разбираш поговорката:

“Да не те стига това,

което си мисли майка ти!”

И изведнъж, точно преди да се предадеш на съня, телефонът звъни, детето е! Вдигаш, жаден за гласчето му, на езика са ти минимум двайсет въпроса от сорта: “Стана ли ти лошо? Имаше ли климатик? Да не си забрави суичъра?...”, но така и не стигаш до тях. Чуваш само: “Мамо, пристигнахме! Чаоооооо!” Край на разговора! Усещаш се омаломощен и безчувствен като изтръпнал крак.

От творческо безсилие влизаш във фейсбук, където ненадейно попадаш на пост от друга майка, чието дете е на същия лагер. Само че тя е стара пушка, това приключение й се случва за пето лято. Пише, че празнува свободата си, танцувайки като отвързана на новия албум на Хазарта и се заканва така да е цяла седмица. Сложила е и видео, ако някой не вярва. Шапка сваляш! Горещо си пожелаваш догодина и ти да си така, макар още да не ти се вярва съвсем.

Дните започват да се нижат. Отначало бавно заради гледката на празната му стая и тишината вкъщи, а след като проведеш няколко видеоразговора с него и установиш, че си прекарва разкошно, времето забързва.

Облекчението не

те обзема изведнъж,

както когато си намериш изгубеното портмоне, настъпва постепенно, на тласъци. След първата вечер в приятен ресторант, когато установиш, че няма закъде да бързаш и може да посрещнеш изгрева с приятели. И след първото мотаене четири часа по магазините, без да си гледаш часовника.

На четвъртия ден вече си ветеран, изпълнен с удовлетворение, имаш потвърждение, че си добър и достоен родител, преборил таласъмите, успешно стигнал горното ниво. То не било чак толкова страшно, че детето расте! Напротив, даже е прекрасно! Само да е живо и здраво, де. Да живее лагерът! И си пускаш Хазарта: “Браво, браво, браво, господине…”