Ще започнем тази история с един виц. Стар, но хубав.

Върви Тодор Живков по алеите на “Евксиноград” с торба в ръката и от време на̀ време я стръсква.

- Какво има в торбата, другарю Живков - пита го най-преданият му паж Милко Балев.

- Мишки, Милко, мишки...

- А защо така стръсквате торбата?

- Не я стръсквам, а правя реорганизации. Нали иначе мишките ще изгризат торбата ми бе, Милко! Ха–ха–ха!

Тодор Живков наистина беше цар на реорганизациите и факир на кадровите кадрили. Разместваше фигурите във върховете на властта, уволняваше безмилостно довчерашни любимци и така успя да стои начело на партията и държавата цели 35 години.

Живков отстраняваше и уволняваше, но и запазваше повечето привилегии на сваления от власт. Назначаваше ги на друга работа или ги пращаше на дипломатическа работа в чужбина. Така той не си създаваше недоволни противници и озлобени врагове.

Ето ги хората, които усетиха и меда и жилото на привилегията да си втори след Първия.

1. Митко Григоров,

кумът на Людмила

Първият, който усеща здравата хватка на Тодор Живков, е Митко Григоров. Той е един от малкото образовани мъже в първата кохорта на комунистическите властници - през 1947 г. завършва право в Софийския университет.

Роден е на 9 септември 1920 г. в трънското село Ярловица и има сериозен антифашистки актив, член е на БКП още от 1940 г. През 1942 г. е арестуван за нелегална дейност и осъден на 15 г. затвор. След 9 септември 1944

бързо катери

партийновластовата

йерархия:

секретар на ГК на БКП в София, зав. отдел "Пропаганда и агитация", на ЦК на БКП, първи секретар на ОК във Варна.

Влиза в полезрението на Тодор Живков, през 1957 г. той го включва в състава на ЦК на БКП и го прави един от най-близките си сътрудници. Издига го за секретар на ЦК и от ноември 1961 г. - за член на Политбюро. Същевременно Григоров е и министър без портфейл в първото правителство на Тодор Живков.

От 1962 г. Митко Григоров става вторият човек в партийната пирамида. Той е “безпределно верен” на комунистическата идеология и откровен сталинист. Ето какво пише до Форин офис посланикът на Англия в София Антъни Линкън:

“Издигащ се млад мъж, за когото се говори, че е протеже на Живков, Митко Григоров, беше включен в Политбюро. През май той държа реч с учудващо реакционна жар. Той твърдеше, че партийната линия по време на култа на Червенков била “правилна” и че “ревизионизмът оставал главната заплаха за световното комунистическо движение”. Той сипеше клетви срещу проникващите от Запад идеи и култура. Ако това е истинският глас на младото поколение политически лидери, те няма за какво особено да се карат с по-възрастните от тях, с изключение на нежеланието на старата генерация да им отстъпи местата на власт и на масата на изобилието. Затова не виждам живковци или григоровци като истински борци срещу сталинистките злини. Смятам, че единствено натиск от Кремъл може да даде тласък на десталинизацията в тази страна.”

Митко Григоров е определен да поддържа връзките между партията и интелигенцията. Скоро творците се сблъскват

с изключителния

му догматизъм

Той например забранява “Смърт няма” на Ирина и Христо Пискови. Филмът получава втора награда във Варна през 1963 г. и е определен да представлява България на Международния кинофестивал в Москва. След като копие от филма вече е изпратено в съветската столица, а част от българската делегация - отпътувала, Митко Григоров гледа “Смърт няма” и отсича: “Няма по-черен и песимистичен филм от този!”. Той не е показан в Москва и е свален от българските екрани.

Изглежда, Григоров си повярва, че е много близък с Живков, след като кумува на сватбата на дъщеря му Людмила с първия й съпруг Любомир. При различни “мероприятия” започва да върви редом с Първия с ръка в джоба. Обажда се в редакциите и нарежда на главните редактори да тушират бенката на бузата му.

Живков не обича никой да диша във врата му. Освен това му се струва, че между Митко Григоров и Начо Папазов, тогава министър на просветата, има прекалена близост. Чашата прелива, когато започва да се говори, че Григоров е бъдещият наследник на Първия.

През 1963 г. Живков казва за Митко Григоров: “Щастие е за нашата партия да има такъв деец!”. През 1966 г. обаче го сваля от всичките му постове. По целесъобразност. Това е най-страшната партийна формулировка, когато бива изритан висш ръководител.

Григоров веднага е изпратен в Прага като представител на ЦК на БКП в редакцията на сп. “Проблеми на мира и социализма” - издание на страните от Варшавския договор. Там той е до 1969 г., след което две години е посланик в Англия.

През 1971 г. е създаден Държавен съвет, оглавен от Тодор Живков. Неочаквано за мнозина за член на съвета е назначен и Митко Григоров. През 1974-1987 г. дори е негов зам.-председател.

Митко Григоров умира на 6 септември 1987 г. в София.

2. Борис Велчев -

свален заради филм

След отстраняване на Митко Григоров през 1966 г. неговото място на втори човек заема Борис Велчев. Интересното при него е, че не произхожда от “бедно селско семейство”. Баща му Лазар има воденица, майка му Мария е от заможния етрополски род Делванови. Синът обаче прегръща комунистическата идеология и през 1935 г. става член на БРП.

През 1941 година е арестуван и осъден на смърт чрез обесване. Затворен е в килия на смъртник в Централния софийски затвор. Предложено му е да подпише молба за помилване до царя. Той написва върху молбата: “За своята дейност в Българската работническа партия не съжалявам!”.

При възкачването на трона на цар Симеон II през 1943 г. всички присъди са намалени с една степен. Борис Велчев е преместен с доживотна присъда в Пазарджишкия затвор. На 8 септември 1944 г. Велчев е освободен с другите затворници.

С Тодор Живков работят

заедно в ГК на БКП

в София като първи и втори секретар. Според източници от онзи период Живков го цени най-вече заради стремежа му да се придържа към най-малките детайли на текущата съветска политика и големите му познания в тази област. От 1962 до 1977 г. Борис Велчев е член на Политбюро и завежда Секретариата на ЦК.

В книгата си “Политическото развитие на България през 50-те - 80-те години на XX век” Михаил Груев пише: “През 1971 г., когато се учредява Държавният съвет на НРБ и Живков става негов председател, кандидатурата на Борис Велчев е издигната за министър-председател на България на мястото на Живков. Той си прави отвод с мотива, че за този пост е необходим човек с по-голяма икономическа подготовка. В крайна сметка министър-председател става Станко Тодоров. От 1971 до 1977 г. Велчев е вторият човек в партийната йерархия на БКП.”

Тодор Живков започва да се страхува от позициите на Велчев, които той има като организационен секретар. И през 1977 г. го сваля от всички постове. Поводът е телевизионният сериал “Завръщане от Рим” на неговия син Иля Велчев.

На заседание на Политбюро Борис Велчев е обвинен в антипартийно поведение. Филмът е характеризиран като “опит за налагане на друга културна политика, различна от политиката на партията, пропагандиране на западен начин на живот, рушене на морала на социалистическия човек”.

Преди пленума Живков звъни на Велчев по петолъчката у дома му и казва, че за бъдещата му работа ще говорят след пленума. Един вид -

Борисе, внимавай какво

ще говориш

На заседанието Живков настоява Велчев да признае, че е съдействал за създаването на този вреден антипартиен филм. Предлага му споразумение - ако се признае за виновен и приеме обвиненията, ще бъде назначен за председател на Народното събрание. Той отказва и на 12 май 1977 г. на нов пленум на ЦК е освободен от Политбюро и като секретар на ЦК на БКП.

До 1981 г. остава член на Държавния съвет. От 1982-а до 1980 г. е председател на обществени начала на Комитета за балканско разбирателство и сътрудничество. По време на перестройката става член на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП.

Избран е за депутат във ВНС през 1990 г от Мъглиж. Отстъпва мястото си на Старозагорски митрополит Панкратий. Мотивите му са, че при настъпилите политически промени няма да е достатъчно полезен за хората, които са го избрали.

Умира от сърдечен удар в София на 26 май 1995 г.

3. Александър Лилов

- феноменът

След отстраняването на Борис Велчев през 1977 г. неговото място на втори човек заема Александър Лилов, нов любимец на Тодор Живков. Лилов е роден в белоградчишкото село Граничак през 1933 г. Влиза в политиката също от Комсомола, но със сериозна научна подготовка. През 1962 г. завършва българска филология в СУ и аспирантура за кандидат на науките в Академията за обществени науки при ЦК на КПСС. През 1968 г. защитава дисертация на тема “Интелектуалното и емоционалното в изкуството”. От 1975 г. е научен сътрудник в Института по изкуствознание към БАН, защитава дисертация и за степен доктор на науките.

През 1969 г. е назначен в централния апарат на БКП. Само след три години става секретар на ЦК по идеологическите въпроси, и само след още една - член на Политбюро. Няма друг политик от времето на Живков с такава шеметна кариера.

Лилов и Людмила

Живкова се

сближават,

след като тя оглавява културата и също става член на Политбюро. И двамата искат да разширят “културните и духовните свободи на България”. Клюката им приписва и любовна връзка.

След смъртта на Людмила отношението на Живков към Лилов “изстива” и подкрепян и от други членове на Политбюро като Милко Балев и Йордан Йотов, той решава да го елиминира. Прави го по своя си йезуитски начин. На 2 август 1983 г. за своята 50-годишнина, която ще навърши на 31 август, Лилов е награден с орден “Георги Димитров”. Но на 21 септември 1983 г. пленум на ЦК, на който Лилов не присъства, единодушно решава той да освободен и изпратен за директор на Института за съвременни социални теории към БАН.

На пленума Живков казва: “Още в самото начало искам да подчертая, че

другарят Лилов

не бива да се

дискредитира,

нито политически да се унищожава. Няма никакви основания за това. Другарят Лилов е един феномен. В случая ни най-малко не иронизирам. Другарят Лилов е надарен с огромни интелектуални възможности. Природата, дядо Господ са му дали в това отношение, без да се щадят...”

Според Живков обаче Лилов е кабинетен човек: “Той се оказа човек, съвършено неподготвен практически. Няма нагласа и желание да се потопи в икономическите и социалните проблеми на партията, в нейната практическа дейност. Не можем да си представим Априлската линия без проблемите на икономическата и социалната политика.”

След отстраняването му Лилов специализира във Великобритания. През 1984 г. е хабилитиран за професор в катедра “Философия, етика и естетика” на СУ. През 1985 г. е избран за член-кореспондент на БАН. От края на 1983 г. до 1990 г. е директор Институт за съвременни социални теории. Оттам идва и прякорът му Стратега. Когато на 10 ноември 1989 г. Живков е свален от власт, Лилов се намира в Англия. От януари 1990 до декември 1991 г. е председател на БСП. Негова е идеята БКП да бъде преименувана на социалистическа.

Умира на 20 юли 2013 г. от рак на белите дробове.

4. Венелин Коцев

- разпасаният

Венелин Коцев влиза в голямата власт с летящ комсомолски старт и също със солидна антифашистка характеристика. Роден е в софийското село Литаково, член на РМС от 1940 г., ятак на партизанската бригада “Чавдар”. Арестуван през 1944 г. и осъден по ЗЗД на 10 години затвор.

През 1946 г. става член на БРП (к). Между 1951 и 1953 г. е секретар на Международната федерация на демократичната младеж (ФМЖД) в Будапеща. Кариерата му е бурна и през 1966 г. след свалянето на Митко Григоров става секретар на ЦК по въпросите за изкуството и културата. О 1972 г. е кандидат-член на Политбюро, от 1972 до 1974 г. е вицепремиер.

Първата му съпруга - актрисата и поетеса Лена Левчева, го характеризира като “амбициозен и честолюбив”. Двамата се развеждат. В книгата си “Срещи и несрещи” Левчева пише: “Венелин не престана да ме моли. Не можел да си представи живота без мен. А вече се утешавал с Фани. Познава я от срещите във ФМЖД. Партийна функционерка. Зная от самия него.”

Колкото повече се издига в партийната и държавната йерархия, толкова повече за Венелин Коцев се говори като за разюздан плейбой. Въпреки че се жени за журналистката Йонка Коцева, той многократно й изневерява с актуални за времето си естрадни певици, актриси, балерини и поетеси. Мълвата говори, че Коцев водел любовниците си по резиденции дори и в работно време.

За всичко това службите докладват на Тодор Живков. А тогава властта, поне на думи, много държи за морала и строго наказва прелюбодейците.

Силно разочарован от поредния си любимец на пленума на партията през ноември 1974 г. Тодор Живков го обвинява в “битово разложение и саморазпасване”. Така вместо да стане член на Политбюро, Коцев е пратен за посланик в Алжир. После оглавява дипломатическите ни мисии в Мавритания, Италия, Малта и Унгария. Бил е и представител на България във Ватикана.

Умира в София през 2002 г.

5. Иван Абаджиев

с пиянска изцепка

На 28 години Иван Абаджиев е издигнат за първи секретар на ЦК на ДКМС. Бързо става любимец на Тодор Живков и той започва да си го отглежда като бъдещ управленски кадър.

През 1964 г. го изпраща за първи секретар на ОК на БКП в Сливен, а през 1967 г., на същия пост във Враца. “За кратко време той се превръща в най-популярната и харесвана фигура в подножието на Ботевия Балкан”, твърди в своя публикация журналистът Петър Герасимов.

През 1966 г. Абаджиев става кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК от 1971 г. Една пиянска изцепка обаче слага отрано черна точка в кариерата на Абаджиев. Една вечер той с приятели и група журналисти разпиват в Студентския дом, където е и редакцията на в. “Студентска трибуна”.

Особено бързо напредва в пиенето журналистът Станко Борисов, който е щастлив с новия си костюм. Но вече пиян започва да тъпче пържени картофи в джоба на сакото си. А когато е много пиян, се качва на масата и вдига чаша: “Наздраве за другаря Иван Абаджиев! Да живее Иван Абаджиев, смърт на Тодор Живков!”

Според други Борисов вдига следния тост: “Да пием за следващия първи ръководител на Партията и България Иван Абаджиев!” На мига всички изтрезняват. Абаджиев става и удря як шамар на Станко Борисов. На другия ден рано-рано отива в ЦК и разказва всичко на Тодор Живков. Той казал само две думи: “Знам, знам...” Сигурно е знаел и как наричат Абаджиев - “Българския Кенеди”, заради постоянната му сърдечна и искрена усмивка.

На 27 януари 1976 г. Иван Абаджиев е освободен от постовете си и изпратен за посланик в Румъния. Говори се, че на някаква вечеря в посолството Абаджиев смъква от стената портрета на Тодор Живков и започва да го тъпче с крака.

Има и друга версия. В разгара на тържество за 8 март в салона на посолството от стената пада портретът на Тодор Живков. Стъклото се чупи, рамката се разковава. Домакинът на посолството обаче бързо оправя портрета и го закачва на мястото му. Тържеството продължава.

Както и да е, “който трябва”, донася за това на Живков и той напълно сваля доверието си от Абаджиев. За наказание го мести в Тунис. Следва ново понижение - директор на външнотърговската централа “Хемус”, която продава произведения на българското изкуство и култура зад граница. След 10 ноември 1989 г. Абаджиев създава политическия клуб “Единство”, но не постига никакви успехи в новите политически времена. Днес по желание на местните хора централният площад в родното му казанлъшко село Овощник носи името “Иван Абаджиев”.

Умира на 23 август 2006 г.

6. Чудомир Александров - обвинен като доносник

След отстраняването на Александър Лилов през 1983 година неговото място е заето от Чудомир Александров. Той е роден в София през 1936 г. Технократ, завършил е минно инженерство в Ленинград, работи в Научноизследователския институт по металургия и металообработване, където е научен сътрудник и старши научен сътрудник.

Живков го праща на различни партийни и стопански постове и го подготвя за голямата власт. През 1981-1984 г. го прави секретар на ЦК на БКП, а през 1984 г. го издига за първи зам.-председател на МС и член на Политбюро на ЦК на БКП. Александров става “основен двигател” на реформите, които уж Живков е разработил теоретично.

Заради нарастващото му влияние и популярност започва да се говори, че той ще е наследникът на Първия. Самият Тато признава това в едно интервю след 10 ноември. Но тогава Първия още е далеч от мисълта да сдава властта и без да се посочват причините, през 1986 г. Александров е освободен от правителството и върнат като секретар на ЦК. Само след две години на пленум на ЦК на 13 и 14 декември 1988 г. е тотално разжалван.

Като причина се посочва “неподходящият произход” на съпругата му. Баща й бил кръчмар. Според друга версия - полицейски началник. Запомнил съм думите на Живков за него от някакво заседание: “Нашата партия не може да се управлява по кръчмарски!”.

Ето какво казва обаче Живков в същото интервю: “В партийното ръководство дойде сведение, че жена му е била под наблюдение на органите. И главната информация е идвала не от кого да е, а от Чудомир Александров. Той изпращал доноси до съответните органи с отрицателна характеристика за нея. Двамата заедно работили в институт, където Чудомир бил комсомолски секретар. Човекът, на когото давал информацията, е жив. Извиках Чудомир и го попитах: “Вярно ли е това?”. Той отрече. Казах му: “Няма никакво значение фактът, че ти си се оженил за тази жена. Това е твой личен въпрос. Но това, че лъжеш сега, не ти дава право да останеш в Политбюро”, и т.н. Той не призна. Как може да се разчита на такъв човек? А за жена му имах сведения, че се държи много добре.”

През 1990 г. Андрей Луканов реабилитира бившия си колега във властта и го прави вицепремиер в първото си правителство.

Чудомир Александров умира в София на 18 септември 1998-а - само на 62 години.