Не знаем как е загинал и дори къде е гробът на гениалния ни поет и революционер

На 2 юни отново вият сирените и отдаваме почит на Ботев и падналите за България, но знаем ли в действителност най-важните моменти от живота на гениалния ни поет и революционер?

Въпреки безбройните книги, посветени на Ботев, някои от най-важните факти за живота, а и за героичната му смърт до наши дни тънат в мъгла и са обект на дискусии. Неяснотите и споровете са най-вече за това къде е роден, къде е загинал, къде е погребан, както и дали той е автор на всички произведения, които му се приписват.

Извън блестящото му творчество, част от което се изучава още в началното училище, масовата представа за Христо Ботев у нас е, че е роден на Коледа в Калофер,

превзел кораба "Радецки"

и загинал от куршум в челото на връх Вола в Стара планина. За съжаление много от тези факти са спорни и през годините основателно се подлагат на съмнения.

Неяснотите засягат дори и месторождението. Според повечето изследователи е роден в Калофер. Така е записал и сам той в документ от 1868 г. Но в очерка си "Примери от турското правосъдие" от 1871 г. пише друго: "Такива чувства изпитах, когато влизах и в родното си село Осен, до Враца..." А в писмо до Найден Геров от 1863 г. бащата на бъдещия войвода го нарича "моя син Христофора Петкова". Под това име е споменат Ботев и в руски документи от онова време.

Разбира се, не бива да съдим прекалено строго, защото някои от клишетата, които не отговарят на истината, са дело на Иван Вазов и Захари Стоянов, без които едва ли щяхме да знаем за един от най-забележителните ни сънародници. Така например Захари Стоянов - първият биограф на войводата, сам пише, че "героят трябва да загине впечатляващо, поетично" и заради това избира куршум да удари високото му чело...

В същото време някои от оцелелите четници си спомнят как са се разделили с мъртвото му тяло - целувайки го по челото. Други пък подкрепят версията, че е бил улучен в главата.

И относно описанието на външния му вид има противоречия. По подобие на любимите си герои, хайдутите, той си

бил оставил

дълга коса

Поне така го скицира през 1867 г. художникът Петър Морозов - не е ясно дали от натура, или по недостигнала до нас снимка.

Според общоприетите представи е носил и буйна брада.

Но по-късно стари хъшове ще подхвърлят на Христо, че с дългата коса и безбрадото си лице "мяза на мома".

Поради тази или друга причина в средата на 70-те години на 19-и век Ботев вече е късо подстриган и с брада.

Спорни са и

основни моменти

от биографията

на поета. Така например според официалната историография след обучение при баща си в Карлово или Калофер Христофор Петков е изпратен да учи във Втора гимназия на град Одеса. Там не залягал много над учебниците, а предпочитал да прекарва времето си в библиотеки и в разговори с интересни хора. В крайна сметка през есента на 1865 г. го изключили от гимназията, а година по-късно той самият станал учител в населеното с българи бесарабско село Задунаевка. След това, притеснен от известия за влошеното здраве на баща си, той отива в Калофер и замества даскал Ботьо в местното училище.

В свое интервю Димитър Лука Делийски, изследовател на биографията на поета, обаче казва:

"Този епизод от живота на Ботев е съчинен от Захари Стоянов, а му е бил съобщен от Димитър Генков Филов - връстник и съгражданин на Христо. За написването на Ботевата биография Захари е ползвал и записките на Киро Тулешков, в които се казва следното: "Ботев дойде и ми съобщи, че попечителят на Бесарабската област, щатският полковник Иванов, го назначил за учител в село Задунаевка, близо при Кубей".

Но в интерес на истината, след разгрома си в Кримската война от 1858 г. Русия губи Южна Бесарабия, която се дава на Молдовското княжество. Така че с. Задунаевка по онова време вече не е било под руска власт!

Това обстоятелство не попречи на редица "ботеведи" да раздухат този измислен факт до цял раздел в биографията на поета. При социализма този мит се раздуха и се материализира в с. Задунаевка, където бяха открити паметник и музей на Ботев, намерени бяха негови "ученици", издирено бе и името на неговото "местно либе"..."

В подкрепа на своята версия той представя и друго доказателство за това че Ботев

не е бил никога учител в Задунаевка

- писмо, написано от Ботев до Найден Геров, от 8 октомври 1868 г. да му намери учителско място в Българско. В него пише:

"Аз ви уверявам, бай Найдене, откакто съм оставил 5-и клас на гимназията (в Одеса) - ето три години - аз съм се трудил и готвил за учителското поприще." Ако през тези три години той беше практикувал учителство в Задунаевка, нямаше ли Ботев да спомене това пред Найден Геров като доказателство за своята опитност като учител?!

Други спорове засягат авторството на известни произведения. На първо място сред тях е "Символ-верую на българската комуна", което някога в училище ни караха да учим наизуст. В него поетът още през 19-и век бил написал следното послание: "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото. Вярвам в единната обща сила на человечески род на земното кълбо, за да твори добро. И в

единний комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство..."

По обясними причини по времето на соца част от него е гравирана и на Мемориала на Христо Ботев в Калофер. През годините вече се събраха многобройни доказателства, че се касае за един късен фалшификат от времето на Коминтерна, който няма нищо общо с езика, използван от Ботев. Думи от този текст дори липсват в речника на Найден Геров. Знае се също, че той не е базиран нито на оригинални документи на Ботев, нито дори на оригинални текстове, удостоверяващи твърденията на Величко Попов десетки години след Ботевата смърт. А първата публикация на този текст е на комуниста Георги Бакалов едва през 1934 г.

Убийството на поета революционер също е сред големите загадки в историята на България. Учебниците посочват, че е убит на един голям камък във Врачанския Балкан.

На 10 октомври 1939 г. умира Никола Обретенов. Той е свидетел на гибелта на Христо Ботев. На смъртния му одър, когато го питали кой е убил войводата, той казва: "За честта на българския народ ще отнеса истината на небето", отронва поборникът, преди да издъхне. Твърди се, че преди гибелния изстрел между Никола Войновски, който е командир по военната част на четата, и Христо Ботев пламва конфликт.

Но по време на социализма темата за смъртта на Ботев е сакрализирана. С десетилетия се глади легендата за официалния убиец - черкезкия башибозук Джамбулет.

"Случаят с черкезкия главатар запълва дълбоката празнина в убийството на Христо Ботев. Свидетелите на трагедията крият истината и затова се появява легендата. Злодеянието трябва да излезе от анонимност, да се персонифицира. Джамбулет, който действително е съществувал, е удобната фигура за поемане на вината", пише по този повод журналистът Росен Тахов в своята книга "Убийството на Ботев".

Авторът разглежда различните версии за убийството - смърт от вражески или приятелски куршум, като не изключва и версията за самоубийство, както и че Ботев всъщност не е загинал. Въз основа на данните от архивите най-малко вероятна се оказва официалната версия - че е загинал от вражески куршум. Накрая Тахов стига до заключението, че

фактите са прикрити през годините

заради криворазбрано патриотарство и заради съзаклятие, изградено от мъст и страх гениалният поет е убит от своите: "На 20 май привечер Христо Ботев е застрелян под връх Камарата. С два куршума - в сърцето и в главата. Вторият изстрел е контролен, както го правят професионалните убийци!"

Случаят е толкова сложен и толкова противоречиви сведения са се натрупали през годините, че както изглежда, споровете около него ще продължат и в бъдеще.

По същия начин стоят нещата и с тленните останки. Подобно на костите на другия ни голям националреволюционер Левски и за тях не знаем нищо със сигурност.

За най-достоверни се приемат сведенията на Захари Стоянов. Захари Стоянов разказва, че след като бил убит, Обретенов и Апостолов набързо покрили тялото с шипкови клони (дори не е погребан), черкезин отрязал главата на войводата и тя тържествено била разнасяна из Враца, преди да бъде

набучена на кол

на мегдана

до градската часовникова кула. Така тя стояла цели 3 дни. След това била хвърлена в реката. По-късно поп Гено от църквата “ Св. Петър и Павел” скришом я прибрал, измил и заровил, за да не се гаврят с нея турците. След време обаче попът починал и така тайната на погребаната Ботева глава си отишла заедно с него.

Един от уредниците на Врачанския исторически музей обаче още през 1966-1967 година заявил, че знае къде се намира най-бунтовната и най-гениална глава на България, и настоявал да се направят разкопки под преддверието на храма, за да може тази светиня да намери достойно място в музея, но от ОК на БКП във Враца не му обърнали внимание.

От цялата чета на Ботев, състояща се по последни данни от 205-има души, в битките на дружината са загинали 66-има четници, 5-има са намерили смъртта си като опълченци в Освободителната война, двама са предали Богу дух като заточеници. Други 68 души са доживели до Освобождението и са починали след него – техните гробове се знаят къде са. Но къде, кога и как са умрели 44-ма от Ботевите четници, няма данни и до днес. За още 20 от тях също се знае, че са посрещнали свободата, но и техният гроб е неизвестен.