И на мен ченгетата ми разказаха играта. Съвсем сериозно ви го казвам. Ако не бяха те кой знае къде щях да съм сега. Примерно, ако не бяха ченгетата, днес нямаше аз да гласувам за някого, а някой щеше да гласува за мен. Но ченгетата развалиха всичко. Още тогава. Още през 1974 година. През 1974 година и аз, като всички граждани на Народната република трябваше да гласувам. Аз дори за първи път щях да го направя, защото тъкмо бях навършил осемнадесет години. И понеже не исках да служа в казармата, се цаних да работя пет години в Кремиковци. Тогава Кремиковци още не беше станал МК "Леонид Илич Брежнев"... И сега да се чудя откъде да си търся трудовата книжка - от МК "Кремиковци", или от МК "Леонид Илич Брежнев"... И Кремиковци, и Брежнев като двамата Славейкови направо - да се чудиш Пенчо ли е, Петко ли е... Както и да е. Живеех на квартира до Софийския централен затвор на ул. "Зайчер", мисля, че номерът беше 31. Наблизо имаше училище и трябваше да гласувам в него. Имах съквартирант Благой, някъде от Благоевградско. Караше зил осмак и, въпреки липсата на софийско жилище той строеше къща някъде и отмъкваше по някой друг курс бетон със самосвала за къщата. Отделно продаваше и по някой друг литър бензин - мисля, че осмаците бяха тогава с бензинови двигатели. По това време някъде държавата се усети и започна да слага оцветител в държавния бензин. Бяха започнали първите опити на държавата да спре кражбите. Ако държавата се бе сетила да оцветява и бетона, сигурно къщата на Благо още щеше да свети и така да икономисва от електрическо осветление... С Благо решихме да отидем да гласуваме. Бе на една крачка от квартирата. Хазяите усещах как ни гледат в гръб с гордост, сякаш бяхме техни деца. Пишех първите си стихове тогава, някои от които можеха да се окажат и последни. Влязохме с Благо в училището, взехме бюлетините и чинно зачакахме на опашката. Само дето мене търпилото ми се изчерпа бързо. Посумтях на опашката малко, посумтях. По едно време скъсах най-демонстративно ( за онова време) бюлетината, извиках едно: "А, бе, аз за тия червени фашисти ли ще гласувам" и тържествено напуснах опашката. Много тържествено. Още сигурно съм бил под влияние на собствените си стихове, в които съобщавах, че "Червени фашисти властват навред"... Бе някаква поема за Георги Димитров и тези, които минават с ръце в джобовете пред мавзолея. Излязох отвън, освободен от дължината на опашката и... пребледнях. Ами сега... И инстинктите ме закараха на бегом в квартирата, на бегом си стегнах багажа и на бегом избягах от квартирата. Оттам - на "Възраждане", където веднага намерих квартира на един таван. Но не смеех да се регистрирам месец след това. Веднъж видях Благо, каза ми, че са ме търсили двама милиционери и кварталният и... толкова. Но ми съсипаха след това живота, мръсните ченгета. Съсипаха ми го. Защото ги домързяло да напишат и ред в досието ми за тази история. Мръсни ченгета. Ако бяха написали за тази история, сега щях официално да се водя дисидент. И щяха да гласуват други за мен, не аз пак да се редя по опашки да им гласувам... Ами, това е...