Скъпи приятели,

Бъртранд Ръсел е казал, че хората предпочитат да умрат, отколкото да мислят и понякога точно така и става.

Тази седмица жулна едно слънце, времето се оправи и айде всички къде, къде? Не на Алеко, не на Цигов чарк или по ресторантите в Аликанте, ами на Еверест. А там - задръстване. Опашка. Хора чакат. Да идат до горе да се снимат, да видят що е природа, да пипнат девствен сняг, да победят себе си и да изпитат уникално чувство.

Да, ама то се оказало, че тва уникално чувство е по сърце на още педесе хиляди човека, детски градини, катуни, училищни екскурзии и в резултат се образувала една ми ти опашка - дасиебемайката. И почнали да чакат хората. Час, два, три, дванайсет, петнайсет. И така се случило, че има и починали. От чакане. Щото това чакане не е като чакането за банани.

“Айде, поместете се малко, бе господине, че умрехме на тая опашка!”

Знам, знам... не е смешно.

Утехата е, че повечето починали са предали Богу дух на връщане, та все пак не са показали нетърпение, па да си тръгнат на 20 минути от Еверест и да разочароват родата.

Но не е смешно. Извинявайте.

А и всички знаем обществената важност на посещението на Еверест. И Еверестът да те види и ти него. Природата също е много щастлива. Коя планина не иска огромна тълпа от хора със скъпи якета и супер скъпи теслички? Всяка.

Това е сериозна работа. Не е смешна.

*От фейсбук!