Hа 13 юли, петък, 1928 г. в 12,15 часа на обяд неизвестно лице прониква в кабинета на началника на обществената безопасност в Белград Живое (Жика) Лазич и стреля срещу него, като го ранява с един куршум в главата, след което се застрелва в дясното слепоочие.

Обектът на покушението е една от най-зловещите фигури в югославските политически среди, войнстващ българомразец и душманин на българите във Вардарска Македония. Затова съвсем логично в атентата има българска следа. Хронологията на събитието Петък е приемен ден за Жика Лазич. Желаещите да разговарят с него се записват предварително.

Допуснатите до събеседването се събират в чакалнята, откъдето началникът на канцеларията ги вкарва един по един в кабинета на Лазич. Преди да влязат в сградата на сръбското МВР, посетителите минават през задължителна проверка за оръжие. На 13 юли между чакащите има и мъж на около 30 години, облечен във винен костюм, последен писък на модата. Младежът е среден на ръст, мургав, с мустаци и очила. Той седи в едно от креслата и чете вестник. По едно време шефът на канцеларията се приближава към него и го пита по каква работа е дошъл.

Мъжът отговаря спокойно: "Съобщете на господин началника, че един човек от Щип иска да го види!" Непознатият не събужда никакви подозрения у присъстващите. Той има интелигентен и добронамерен вид. Началникът на канцеларията е свикнал да допуска при Лазич много агенти от Македония, затова спокойно приканва гостенинът да изчака реда си. Когато той идва, контето с винения костюм влиза и затваря вратата след себе си. В съседния кабинет е полицейският инспектор Йованович. Към 12,15 часа той нетърпеливо очаква колегата си Жика да ходят заедно на обяд. В този миг откъм стаята на Лазич се разнася изстрел и след секунда още четири.

Йованович подскача от мястото си и хуква да види какво става. Когато влиза, пред очите му се разкрива страшна гледка. Лазич е проснат върху бюрото. От главата му шурти кръв. Пред бюрото на килима лежи непознат младеж, също целият плувнал в кръв. До ръката му се въргаля пистолет, калибър 6,37 мм. Йованович повдига главата на Лазич, последният отваря очи. Паника настъпва в сградата на югославското МВР. Чиновници с празни погледи сноват нагоре надолу, не знаейки как да реагират в подобна ситуация. След няколко минути пристигат линейки, които извозват простреляните до болницата.

След като им правят рентгенови снимки, състоянието им се изяснява. Лазич е пронизан над дясното ухо. Куршумът засяда в черепа. След бърза операция положението му е стабилизирано и животът му е вън от опасност. За атентатора няма никакви шансове. Освен че се е прострелял в дясното слепоочие, той е болен от туберкулоза в последен стадий. В болницата неуспешният убиец е поставен в отделна стая със засилена охрана. Той идва в съзнание, макар и за кратко.

През цялото това време не обелва нито дума. Гледа втренчено в тавана и отминава с пълно безразличие въпросите на следователите. Последните нямат никаква представа за неговата самоличност. На бюрото на Лазич е намерено заявление, подписано от Момчило Йованович от Щип. По-късно Лазич обяснява, че когато атентаторът влязъл в кабинета и му подал заявлението, той започнал да го чете. В този момент гостенинът извадил пистолета и стрелял по полицейския шеф.

В заявлението пишело, че посетителят се казва Момчило и е от Щип, но желае да остане в Белград. Съдържанието на документа обаче няма никаква стойност, а е само начин да се отклони вниманието на Лазич. Името Момчило Йованович също се оказва фалшиво. След дълги издирвания и разпити полицията установява, че авторът на покушението всъщност е българинът Иван Момчилов. Шефът на Обществената безопасност бързо се превръща в герой.

Той е посетен в болницата лично от краля Александър Караджорджевич и от министъра на вътрешните работи Корошец. Журналистите също го обграждат с внимание. Почувствал се медийна звезда, Лазич започва да ръси обвинения срещу България. Страната ни е обвинена в тероризъм и наречена убежище на убийци. В антибългарския хор се включват и представители на българската емиграция в Югославия, водени от тяснопартийни интереси.

Земеделският лидер Коста Тодоров излиза със статия в белградския ежедневник "Политика", в която обвинява за атентата ВМРО и българското правителство. Цялата сръбска преса неистово лае срещу България. Още в деня на атентата започват да се тиражират всевъзможни версии Най-разпространената от тях посочва като организатори на похищението ВМРО и Иван Михайлов. Атентатът срещу Лазич е извършен седмица след убийството на генерал Протогеров в София от михайловистите и последните искали с тази акция да отклонят от себе си общественото недоволство, като се представят за борци срещу сръбската тирания.

Според тази версия посредник между ВМРО и атентатора е живеещият в Загреб български емигрант Григор Милчинов. Той връчил на убиеца Момчилов заповедта на организацията няколко дни преди събитието. Атентаторът заминал за Белград. Югославската полиция получава заповед за арестуването на Милчинов веднага след покушението срещу Лазич, но се оказва, че същия ден той е избягал.

Тази версия се поддържа от сръбската преса и цели злепоставянето на България. Според друга теория, която се споделя от ВМРО, опитът за убийство на югославското ченге номeр 1 е лично отмъщение. Иван Момчилов емигрирал в Гърция през 1923 г., а през 1925 г. дошъл в Югославия. Той е от средите на левицата в македонското освободително движение.

В западната ни съседка се движил сред леви емигранти - земеделци и комунисти. Сърбите гледали благосклонно на българските емигранти след 1923 г. В тяхно лице те виждали средство за дестабилизиране на омразната съседка. Затова и Лазич вербувал Момчилов за агент и дори му възложил мисията да замине нелегално за България и да убие цар Борис III или Иван Михайлов.

Момчилов привидно се съгласил, но не можел да се примири с антибългарската роля, която Лазич му възложил. След като дошъл нелегално в София, Момчилов действително стрелял срещу един македонски войвода, когото ранил леко. След завръщането си в Югославия дал погрешна информация на висшето ченге, че убил Иван Михайлов. Скоро истината излезнала наяве, но поради трудността на мисията Жика проявява разбиране към довереника си. В съзнанието на Момчилов обаче вече изкристализирала идеята да убие Лазич. Тази версия, изложена в спомените на Иван Михайлов, е отхвърлена от Лазич.

Последният обаче не може да обясни как "непознатият" Момчилов прониква с оръжие в сградата на МВР. Прехваленото ченге се прави на изненадан и когато научава, че атентаторът не е дошъл в Белград преди седмица, а преди цели три години. Противоречивите версии по въпроса кой стои зад атентата остават недоказани. Опитите да се изкопчи информация от първоизточника се оказват безрезултатни. На 17 юли към 4,45 часа Иван Момчилов издъхва, отнасяйки със себе си в гроба тайната на покушението.