Той нямаше план Б, казва племенницата му Светлана Проданова

Ударен от кислородна бутилка в гърдите, Чованг Ринджи трудно диша 

В предишен брой на „24 часа – 168 истории" племенницата на Христо Проданов – Светлана Проданова, разказа какъв многопластов, благороден и широко скроен човек е бил чичо й. Той е покрил тестовете за космонавти в Звездното градче в Русия и там е установено, че има необичайно голям капацитет на белите дробове, което му е позволявало да изкачва екстремни височини без кислород. Благодарение на тези изключителни природни дадености, развивани и с много труд, той е бил безспорен лидер на алпинистите ни, отличен гмуркач и боксьор. Обожавал планината, катеренето и алпинизма и се разкъсвал в любовта си към професията и към силните жени в двата си трудни брака.

В този брой продължаваме разказа на Светлана с изкачването на магичния Еверест, където Христо Проданов остава завинаги.

- Г-жо Проданова, в предишното ни интервю стана ясно, че българската експедиция не е имала избор и е трябвало да приеме изкачването по Жестокия път – Западния гребен. Маршрутът обаче е бил суперрискован и е отнел още преди нашата експедиция живота на много хора. Между два ледника, той е стръмен, остър, убива ръководителя на френската експедиция и четирима шерпи; след това през 1979 г., когато се изкачва сръбската експедиция, загива шерпът й. През 1989 г. погребва петима поляци. Всъщност преди нашата през 1984 г. май само руското и швейцарското изкачване се разминават без смъртни случаи. От тази гледна точка Христо Проданов е знаел, че се впуска в едно крайно опасно приключение.

- Имах удоволствието да прочета книгата на Николай Петков – един от изкачилите върха в тази експедиция – „Западният гребен на Еверест", с подзаглавие „40 години след българската експедиция „Еверест 1984", която книга горещо препоръчвам на хората, които се вълнуват от събитията по онова време. В нея има много подробна и ценна информация както за изкачванията по Западния гребен на Еверест, така и за подготовката и провеждането на експедицията. Подготовката на всички участници е била изключително сериозна, многоаспектна, спартанска, както казва Николай Петков – „по всички правила на спортната наука". Проведени са много лагери, в т.ч. височинни – в района на връх Елбрус в Кавказ и в Памир, с изкачвания на върховете Ленин - 7134 м, Комунизъм - 7495 м, Корженевска - 7105 м, и др.

По това време бях студентка в София и често гостувах на чичо. Бях свидетел на подготовката му за тази експедиция. Той беше изключително отговорен към всеки един детайл от нея, нищо не подценяваше, проучваше маршрута от материалите, които беше събрал, беше провел срещи с алпинисти от успешната югославска експедиция също по Западния гребен през 1979 г., за да обмени опит с тях, събираше информация от чужди колеги, включително участвалите в руската експедиция, контактуваше с професионалисти от чужбина с богат опит. Домът му се беше превърнал в щаб. Правеше проучвания относно храната за експедицията, за екипировката, алпийските съоръжения, за изграждане на лагерите по маршрута, оборудването им и пр.

Във връзка с организацията на пътуването, транспортиране на багажа, оформяне на документите и всякаква логистика, свързана с експедицията, чичо беше на работно посещение в посолството ни в Индия близо една година преди заминаването за Еверест. 

- Наскоро наблюдавах съвременна екипировка за алпинисти и се питах дали и тази на нашата експедиция през 1984 г. е била толкова добра и сигурна?

- Българската експедиция на Еверест беше организирана от държавата и беше оборудвана с най-добрата за времето си екипировка, изработена у нас, най-добрите алпийски съоръжения, които бяха внесени от чужбина, произведени от водещи фирми, специализирани в производството им. Кислородното оборудване е доставено от СССР, а електронното – от Япония. Специално внимание беше обърнато на храната за експедицията, която беше с много високо качество, адаптирана към условията във високата планина и специфичните нужди на алпинистите в такава среда. Спомням си, че за експедицията беше осигурена и лиофилизирана храна, изготвена в България. За онова време това бе изключително постижение – качествени замразени и след това изсушени продукти. Те бяха леки и съдържаха необходимите хранителни вещества, високоенергийни протеини, въглехидрати, витамини и минерали. Много важен детайл от оборудването на експедицията беше и медицинското й обезпечаване, за което работеше специален екип от лекари.

Ако трябва да сравняваме екипировката и алпийските съоръжения отпреди 40 години с тези, които се използват сега, не съм специалист, но смятам, че сегашните се правят от много по-леки, издръжливи и функционално пригодни материали. Безспорно едно голямо предимство за височинния алпинизъм, което многократно улеснява изкачванията на високите върхове. 

- Можеше ли да бъде избегнат Жестокият път и да се премине по по-лесен маршрут?

- Всяка експедиция трябва да получи разрешение от местните власти за определен маршрут. Нашата експедиция нямаше избор, тъй като по онова време Непал позволяваше само по една експедиция на маршрут. Тъй като другите са били заети, на българската експедиция е предложен Западният гребен.

Относно изкачването на Христо Проданов без допълнителен кислород, това беше изцяло негово решение, което беше взел още в България. Чувстваше се готов за това – с оглед физическата си форма и издръжливост на височина, доказани при многобройните му изкачвания над 7000 метра. От друга страна, в онези години се приемаше за голямо спортно постижение онова изкачване, което е осъществено без допълнителен кислород. Той искаше да покаже, че България има алпинисти, които са на световно ниво.

- Той имаше ли план Б?

- Категорично не, за него нямаше такъв. Шерпът му Чованг Ринджи е бил подсигурен с кислород, но когато Христо Проданов тръгва от базовия лагер към върха, той официално си оставя кислородната маска с редуцир-вентил, за да бъде регистриран фактът, че изкачването ще е без допълнителен кислород.

- Защо не се изкачват като група, а по двойки?

- Такова е решението, предполагам с оглед сигурността на алпинистите, по-голямата бързина при изкачване, необходимост от подсигуряване на свръзките. Ако се изкачва група, при възникнала непредвидена опасност могат да загинат много хора.

- Христо Проданов защо избира да се изкачи с шерп, а не с приятел?

- Говорили сме на тази тема и той споделяше, че отварянето на маршрутите в Хималаите за български експедиции ще е много по-лесно, ако българите дадат възможност на шерп да изкачи върха, което ще донесе слава не само на България, а и на Непал. От друга страна, чичо е срещнал в лицето на своя колега шерп много добре подготвен алпинист, лоялен, коректен, който е помагал и съдействал на експедицията във всичко. Това го е провокирало да избере него за атакуване на върха.

- Какво се случва по пътя към върха, защо шерпът Ринджи изоставя чичо ви?

- Знам официалната версия и това, което Чованг Ринджи е споделял пред други: когато стигат до някакво стръмно стъпало, случайно пада изоставена кислородна бутилка и го удря в гърдите. От травмата усеща затруднения в дишането. Двамата с Проданов решават, че по-нататъшното му изкачване нагоре носи риск и затова чичо продължава сам към върха, а Ринджи слиза в базовия лагер.

Какви препятствия среща Христо Проданов по пътя към Еверест, четете в следващ брой.