Мечтая да се върна на българска сцена

- София, защо сте в София?

- В София пристигнах семейно - със съпруга ми Панчо Чернев и дъщеря ни Криста. Прекарахме заедно с родата празниците. Криста си замина за Берлин, а ние с Панчо останахме, за да се видим с колеги и приятели, гледахме изложби, театър, филма “Опърничавите”. Разходихме се до Смолян, откъдето е майка ми...

- След като Панчо Чернев вече не е шеф на Българския културен институт в Берлин - накъде? Повече в Берлин, повече тук или повече граждани на света?

- Още от първия ден, след като приключи мандатът му в БКИ, Панчо получи предложение за работа от Германо-българския форум. Този форум е сдружение с идеална цел в Берлин, но присъствието му е в цяла Германия.

В него членуват много немски политици и депутати, които познават нашата история, култура, политика, икономика. Това са хора, с които Панчо работеше през последните пет години и направи няколко съвместни проекта. Те изкъсо го наблюдаваха как работи и признаха качеството му да е много добър балансьор между българския и немския манталитет.

- Вие се снимахте в “Откраднат живот” - сериала, който се радва на голям зрителски интерес...

- Ами и аз си го гледам! Моята майка също е голям негов фен и агитира приятелките си да го следят. “Откраднат живот” доказа, че може да има траен интерес към един български сериал. Което е прекрасно, а не само да гледаме турски сериали, “Робинята Изаура” или други такива. Не казвам, че те са лоши филми, но беше крайно време наше родно, истинско, пълнокръвно българско да се появи.

- Вие участвахте в петия сезон на сериала, нали?

- Да. Моята героиня се появи в петия сезон. Дойдох от Германия и не знаех как точно ще се развие ролята ми. Беше си предизвикателство, много държах да не се повтарям от актьорска гледна точка и да не се припокрива с някоя друга моя роля.

Мисля, че заедно със сценаристите, режисьорите, продуцентите и да не забравя операторите, които много обичам, участието ми се получи добре.

За съжаление

героинята ми отлетя

на небето...

- Вярно ли е, че са ви канали да участвате в “Не ме докосвай” - румънския филм с миноритарно българско участие, който миналата година спечели “Златна мечка” в Берлин, но и славата на много скандален?

- Не беше точно покана. Имах разговор с представители на българските копродуценти и румънската режисьорка. Това беше много отдавна, не се получи. Бях обаче на премиерата на филма на “Берлинале” и знам повече за него. (Смее се силно. Гледалите “Не ме докосвай” сигурно се досещат защо - б.а.)

- Отказвали ли сте роли?

- Да. Не много често, но ми се е случвало. Всеки актьор, всеки творец трябва да се подложи на изпитание, да намери своя път, по който да се развива. Да бъде следващ, да бъде друг. Да се преповтарям и да използвам едни и същи актьорски хватки в роли, които са ми познати като вълнение и темперамент, не ми е интересно. Отказвала съм роли и поради други причини - например поради некоректност.

Много силно съм била впечатлявана от продуценти, които смятат, че актьорският труд е лек. И трябва да се подчиняваме на всички условия, които ни налагат.

- Няма как да подминем филма, който ви направи известна - “Вчера”. Преди време Владо Даверов ми разказа, че когато с Иван Андонов завършва сценария, и двамата се разплакват. Усетили, че са напипали златна жила и ударът им е в десетката. Какви чувства изпитвате, като гледате филма 30 години по-късно?

- Вече не гледам “Вчера”. От време на време някой ми се обажда да ми каже, че филмът бил прожектиран на някой абитуриентски бал, че песента от филма се е превърнала в химн на абитуриентите.

На мен ми е интересно и ме занимава повече не аз какво чувствам, защото моето отношение и моите емоции с порастването ми избледняват. Въпросът е защо толкова ученически випуски и поколения 30 години след създаването му продължават да се вълнуват от този филм. Това е феноменалното.

- Вие сте студентка първи курс, когато ви избират за ролята на Дана. Как се чувствахте?

- Душичката ми трепереше. Никога няма да забравя снимането на първата ми сцена. Тя беше тиха и приглушена в подземията на пансиона. Дана и Иван се срещат за първи път, има едно кратко докосване между тях. Вълнуваше ме как ще предадем това чувство с половин изречение, тази атмосфера на влюбеност, на трепет.

Режисьорът Иван Андонов и операторът Красимир Костов бяха подредили кадъра предварително. Имаше особено осветление и аз изведнъж се почувствах много уютно в него.

И се получи! Стана

някаква магия

- Всъщност вашият дебют не е ли в трисерийния телевизионен филм “Цветовете на изгрева” от 1987 г. , в койте играете ролята на Яна, съученичка на Гибона?

- Ама вие много ме изненадвате, г-н Ковачев! Бях съвсем прясно приета във ВИТИЗ и ме извикаха за участие. Нямаше кастинг. Играх гадже на Чочо Попйорданов, с когото сме от един випуск, но в различни класове. Участието ни беше краткотрайно, еуфорично, щастливи, че снимаме.

Помня, че имаше някакъв мотор. После с Чочо се срещахе няколко пъти на снимачната площадка, той дори игра мой баща, въпреки че е по-голям само с три години от мене.

- В кой филм се случва това?

- В “На брега на морето”. Българо-чешка копродукция. Снимахме през 1990 г. в Прага, на “Елените” край морето и малко на Слънчев бряг. Чочо го състаряваха, за да изглежда като мой татко, а аз трябваше да говоря с по-инфантилен глас, за да изглеждам по-малка. И никой не разбра, че с Чочо сме почти връстници.

- Наскоро режисьорът Павел Павлов чества своята 85-годишнина и в кино “Одеон” беше показан филмът му “Вампир” по пиесата на Антон Страшимиров. В него вие играете ролята на Вела и сте толкова красива, че направо се влюбих във вас. И то при положение, че във филма като ваша майка играе моята любима актриса Невена Коканова. От обичта на камерата ли е тази ваша хубост, или и от нещо друго?

- Това е една голяма тайна... (Смее се.) “Вампир” беше едно изпитание за мене. За първи път се снимах в народна носия - с кърпата на главата, с пендарите. Аз съм родопско чедо и вкъщи имаме истински носии, но във филма беше страхотна провокация за мене.

Да завъртиш репликите и думите на Антон Страшимиров като за 1991 г., не е лесно, изискваше се особен ритъм. Това е филм, който гледам с удоволствие пак и пак. И си казвам: “Този момент трябваше да го изиграя по-различно, защо така съм избързала...” Има една припряност в някои мои кадри.

Но много си обичам кадъра, в който операторът Иван Варимезов ме засне до една икона - разкошно осветление, пак имаше свещи. Героинята ми не говореше нищо, но кадърът имаше страхотно внушение.

- Какво си спомняте от партньорството с Невена Коканова, за която “Вампир” е един от последните филми в живота?

- Невена беше

кинобогиня за мен

Като я видех на живо, и изтръпвах в буквалния смисъл на думата. Гледала съм я на сцената на Сатиричния театър, вълнуващо е. Виждаш Невена Коканова на живо, но да си с нея на снимачната площадка и тя да играе твоя майка, а ти нейна дъщеря, си беше нещо велико!

Тя ме предразположи идеално. Запознахме се и тя каза: “От днес съм ти майка, не се притеснявай!” Беше облечена в едно елече, шеташе в къщата си, в която снимахме “Вампир”. Жените от махалата страшно я обичаха. И мъжете, разбира се, но жените й бяха дружки.

Невена успя да ме накара да се почувствам нейн близък човек. Допусна ме до себе си, не се държеше като примадона. Но в същото време си имаше своята аура и загадъчност.

- Двамата с Панчо Чернев се срещате за първи път на кастинг за филм - по негови думи в полулюбовна сцена, - но и двамата не ви избират за ролите. За кой филм става дума?

- Не си спомням. Трябва да е било през август на 1985 г., веднага след приемните изпити. За първи път влязох в Киноцентъра. Навън беше страшна жега, а вътре - хладина... Зарадвах се, но скоро започнаха други притеснения - тук камера, там се врътни, тук не мърдай, там дишай... Бяха първите ми кинопроби.

- Значи започвате кинокариерата си с фалстарт, не ви одобряват за филма. Как го преживяхте?

- Не съм си давала даже сметка за това. Не ме трогна неизбирането ми, не ме развълнува. После съм имала случаи на кастинги, които повече са ме вълнували.

- А каква полулюбовна сцена е трябвало да изиграете с Панчо?

- Трябваше да се гледаме в очите, което мен много ме притесняваше. Напълно непознат мъж, с разкошна коса, интересен, постоянно се шегуваше. След като свършиха пробите и започнахме да ги гледаме, той каза с артистичен глас:

“Нека да видим

младата Роми

Шнайдер...”

Помислих си, че ме сваля евтино. Пътувахме с такси до центъра и на слизане той заяви: “Голямо бъдеще те чака!” Мина време, заснех “Вчера” и при една среща той възкликна: “Помниш ли какво ти казах?! Че те чака голямо бъдеще. Е, видя ли, че познах!”

- Завършвате ВИТИЗ и сте разпределена в театър “София”...

- Не съм разпределена, а се явих на страховит конкурс. Това беше един от първите конкурси, за които нямаше изисквания за жителство и партийно членство. Аз нямах нито едното, нито другото. Беше ужасно, защото никъде не можеше да кандидатстваш.

- И с какво убедихте комисията, че сте подходяща за театър “София”?

- Явих се много неподготвена. Бях на гости на роднини в Англия и като се върнах, заварих куп бележки, в които пишеше, че има конкурс в театър “София” и трябва да се явя на него. Бележките бяха от Христо Шопов, Мария Стефанова и Коста Цонев, лека му пръст. Те са виновните и да си поемат вината веднага! (Смее се.)

Явих се на разговор с комисията, в която беше целият актьорски състав на театъра. Вкарваха ни един по един в камерна зала и там ни даваха разни задачи. А някои от тези артисти са мои идоли! Добре че идолът ми Коста Цонев, с когото вече бях работила, не задаваше задачи, мълчеше си.

Не знам защо, но комисията се смееше на моите етюди. Бяхме страшно много хора от цяла България, и то без ограничения за възрастта. Беше във времето, когато част от актьорите на театър “София” се отделиха и направиха Малък градски театър “Зад канала”, и “София” имаше нужда от свежа кръв. Назначиха ме на 8 март 1990 г.

- Колко роли изиграхте в театър "София", преди да заминете през лятото на 1993 г. за Германия?

- Не съм ги броила, но играх много. Колегите ме обичаха.

- Колебаехте ли се много дали да заминете при Панчо Чернев в Берлин и кой ви помогна да преодолеете тези колебания? Може би любовта?

- Любовта беше водеща. Ние вече много добре се познавахме и аз не си представях живота без Панчо. Това е цялата истина. Не обичам да ме съжаляват и ще кажа, че имаше и един малко тъжен момент,

макар че той беше

голям тъжен момент В онова време в България почти не се снимаха филми. Успявах финансово да съм на повърхността, но в началото на 90-те години беше страшно. Нямаше ангажименти, нямаше работа. Заплатите ставаха все по-малки на фона на постоянното поскъпване. Наложи се да разчитам на помощ от родителите ми, което не правех като студентка.

- Как все пак ви пуснаха от театъра?

- Отидох при директора - големия актьор Иван Кондов, и му разказах за проблема си. Той нямаше нищо против да замина. Каза, че ще пазят мястото ми в театъра 5 години. Проверил вече как юридически това може да стане. Заминах уж за кратко, а вече станаха 26 години.

- Как се адаптирахте към живота в Германия и липсата на актьорски изяви?

- В началото много пътувахме с Панчо. Нямаше празничен ден, в който той да е свободен и да не сме пътували някъде. Когато беше по-малка, Криста ни питаше какво сме правили през всичките тези години преди да се появи тя.

“Пътувахме”, отговаряхме ние. Тя: “А, значи спряхте да пътувате след като аз съм се родила...” Криста се роди около 6 години след сватбата ни.

Истината е, че в началото имахме една несигурност. А ние сме сериозни хора и не искахме да рискуваме. Когато се стабилизирахме финансово, всичко дойде на мястото си.

- Не съжалявате ли понякога, че с това заминаване за Германия пропилявате кариерата си, в която сигурно щяхте да се снимате в много филмови роли, да играете в много театрални постановки?

- А може би хич нямаше да се снимам и да играя. Знае ли човек какво е можело да се случи? Думата “съжалявам” не е точната в случая. Имам любопитството какво щеше да се случи “ако”... Обаче си казвам, че ако не бях заминала, нямаше да ми се случи другото. Нямаше да имам Криста, нямаше да снимам филми в Австрия, където ми беше много интересно, както и куп други хубави моменти.

- Колко години не сте играли на театралната сцена?

- Много. Когато понаучих малко немски, получих предложение за участие в пиеса на Лопе де Вега с много малко текст. Нямах особени трудности, но там разбрах колко сме различни в психографията си, колко са ми далечни колегите от Германия. Второто ми участие беше в спектакъл за деца - много вълнуващ, успешен, играхме го много пъти...

Но го нямаше

вътрешното

удовлетворение

- Всеки актьор и актриса си има мечтана роля. Вашата коя е?

- Този въпрос ме затруднява. Ролите, които сам изиграла досега, не са ми били мечта, защото не съм знаела за тях. Обаче са ми станали любими. Вероятно повече разчитам на случайността, на съдбата. И както казват немците, оставям се да бъда изненадана...

- Голямата мечта на Парцалев е да изиграе Дон Кихот...

- Такава мечта нямам. Искам да е нещо ново, нещо различно.

- Ако не бяхте станали актриса, каква щяхте да сте сега?

- Моите хора вкъщи казват, че съм щяла да стана лекарка. Защото съм много съжалителна. Ако някой каже “ох”, аз ще кажа “ох” три пъти, ще искам веднага да му помогна. Вероятно медицинско лице щях да съм, поне медицинска сестра...

- Във “Вампир” видях и колко много вашата дъщеря Криста, вече успешен фотомодел, прилича на вас...

- Тя казва, че външно прилича малко на мен, а вътрешно - изцяло на татко си.

- Докъде стигна нейното образование по бизнес психология?

- Продължава. Миналата година, както упорито си учеше, получи предложение за по-дълъг престой в Париж. Но щеше да натрупа отсъствия над допустимата граница и се прехвърли в учене онлайн. Скоро беше за по-дълъг период в Лондон. Предстои през лятото да получи работна виза за САЩ.

Снимаха я в Китай

за козметичната

фирма Sephora

В германските телевизии текат няколко реклами с нея.

- В едно тв предаване водещият попита съпруга ви Панчо не се ли страхува за Криста, която е толкова хубава и се движи предимно сред красиви мъже и амбициозни фотографи. Вие страхувате ли се?

- Притеснително ми е. Все си спомням моя живот на 20 години и знам кои са предизвикателствата на тази възраст. Чувстваш се голям, зрял, вече двайсетгодишен, а всъщност нищо не знаеш за живота. Попадаш в трудни ситуации - и в личен, и в професионален план.

- Казвате се София, героинята ви в сериала “Къде е Маги” беше Вяра, а в “Откраднат живот” - Надежда. Не е ли време за филм или сериал, в който да се казвате Любов?

- Може и някоя Люба, Любомира, Любослава... Моля всички сценаристи и продуценти, ако се сетят за мене, да кръстят героинята ми с това име.

- Даваме тази идея безплатно на сценаристи, продуценти и режисьори...