Вчера в Либия цял ден бях на фронта, където правителствените части отбраняват Триполи от хората на самопровъзгласилия се маршал Халифа Хафтар. Едни местни момчета ме качиха най-любезно на тяхната бронирана джипка и смествайки се на задната седалка, малко им поразбутах джунджуриите - един-два калашника, лека картечница, бинокъл и кутия с фурми.

Обикаляйки, стигнахме до най-близката до врага огнева точка. Там се заговорих с войниците и те ми разказаха как малко по-надолу техните сгащили онзи ден група френски командоси, дошли да помагат на Хафтар. (Иначе Франция баламосва всички, че е за мирно решение в Либия.)

И докато ми разправяха това, се сетих, как преди години в Коиловци, Плевенско едни такива френски командоси ядоха як пердах от трима наши селскостопански труженици. Бяха ги помислили за цигани от съседното село Мечка, дошли да крадат люцерна посред нощ. Разказвам това на момчетата, дето се бият край Триполи и им викам:

Абе, пичове, за какво са ви тия зенитни картечници, ние в България френските командоси ги бием само с прави лопати. Ей, голям смях падна! Вдигнахме бойния дух на либийската армия. Тъй като огневата линия минава из югоизточните предградия на либийската столица, има много райони, в които цивилните са евакуирани.

Буферни зони. Но за да стигна дотам, където ме чакаше свръзката, трябваше да мина през места, където не беше добре да ме спират за проверка, защото нямах официално разрешение за достъп до фронта.

Байчото, който ме караше натам, по едно време ми казва да си махна предпазния колан. Викам, човек, ти караш урболешката през най-големите дупки със 100, защо да си махам колана?

Ще познаят, казва, че си чужденец и ще ни спрат. Е, не се ли вижда отдалече, че съм рус? Нямало проблем, имало много светли либийци, обаче нямало ни един либиец, който да се вози в кола с предпазен колан. Ясно! Турил ли си колан, значи нещо кроиш, съмнителен индивид...

Май тия шматки от френските специални части са били с колани, като са пробвали да влязат в Триполи. И естествено, местните веднага са ги подпукали. Между другото, докато бях на фронта, дори за момент не се почувствах застрашен. За разлика от последвалото ми пътуване от Триполи до Мисурата. 180 километра по разбит път, където всички изглежда са в луда надпревара без много да обръщат внимание на правилата за движение. Газ до дупка и алах керим!

В един неприятен участък между Кастелверде и Лептис Магна на няколко пъти имах чувството, че ще се претрепем драматично. За малко щяхме и да се размажем в товарен камион с две големи ремаркета, наблъскани с живи камили.

Да загинеш насред военна зона в банално ПТП с едър преживен добитък, не е особено гламурно. Мислех си, божке, ако ще се мре, да ме бе покосил снайпер в челото вчера, не ща да свърша между фъшкии и копита. По едно време се предадох психически. Викам: майната му, нека да ме арестуват, но ще си сложа предпазния колан!

От фейсбук