Тя не е нито Жана д’Арк, нито Джими Хофа, липсва мистерията

Случаят “Иванчева” трябва да стане филм някой ден. Не сериал като “Откраднат живот” с булевардно-сълзлив оттенък, нито героично-фантастична трагедия като “Война на тронове”. Не трилър, политически екшън или криминален сюжет с елементи на конспирация, а една завършена мисъл без продължение. История за безпътицата на малко провинциално общество, заседнало между две хилядолетия и две системи, изгубило център и баланс, паднало жертва на рекламни кампании и манипулативни внушения, толкова прегоряло в

очакването на свободата,

че накрая се оказва напълно неподготвено за нея.

“Мангалът от Русе, който уби Виктория, ще получи по-малка присъда от Иванчева”, “Запомнете този съдия, той ще гори в ада!...” Море от подобни постове се шерват и преповтарят във фейсбук след произнасянето на присъдата от 20 години затвор за корумпираната кметица на “Младост”.

Не само политическите пиари и олигархичните кръгове с опорните точки, които ползват образа й за преследване на личните си и корпоративни интереси -

случайни хора се хвърлят като Мел Гибсън в “Смело сърце” да бранят жената,

която уж се опълчила на мафията. Същите, които я смилат на пастет преди две години, когато предлага “Младост” да стане град, изведнъж я провъзгласяват за светица. Филмът трябва да е посветен на тях, те са социалният феномен в малкото общество, което едновременно мечтае да се избави от корупцията и не иска да го лишават от нея.

Действието се развива на фона на девалвацията на ценностите, държавността, съдебната власт. Всички опити за безпристрастно правораздаване затъват в блатото на масовото недоверие и отегчен псевдоинтелектуален цинизъм. Няма авторитети, кумирите са развенчани, посредствеността и безхаберието безчинстват.

Безпаметност

В своя петиция от 22 април Инициативният комитет “Непослушните” обявява, че регистрира в ЦИК кандидатурата на Десислава Иванчева за независим кандидат за Европейския парламент. В нея пише: “Брутално нарушени бяха човешките права на единствения граждански непартиен кмет на столичен район, избран от близо 29 000 гласоподаватели.” Следват коментари: “Браво!”, “Успех!”, “Една РАДОСТНА НОВИНА, сред "боклуците" с които ни заливат от ВСИЧКИ МЕДИИ , НАПОСЛЕДЪК !!! С ВАС СМЕ, ХРАБРИ БЪЛГАРКИ!” Аплодисменти!

Внимателно прочитане на фактите обаче показва, че Иванчева далеч не е “единственият граждански непартиен кмет”. Щеше да бъде, ако я бе издигнал само гражданският инициативен комитет“За зелен “Младост”, без “Нормална държава” на Георги Кадиев.

Няма как да се зовеш

независим,

щом те подкрепя политическа партия, то е направо оксиморон, но изведнъж настава масова безпаметност. Народът вика “ура”!

Реалността обаче е различна. За очевидната зависимост на кметицата свидетелства дори любвеобилен очерк в седмичното издание на опозиционен олигарх, възхваляващ победителката на частичните избори през 2016 г: “Дребничката жена, която току-що отвя страховитата машина ГЕРБ на изборите за районен кмет на "Младост", се връща в офиса на партията “Нормална държава", откъдето ще продължи обиколката си по телевизионни студиа, радиостанции и вестници.”

Несъзнателно текстът илюстрира, че победителката се възползва от партийните квоти в медиите, не отрича своята принадлежност към партията на бившия член на БСП. Неясно защо при това положение народът се кефи и я аплодира, все едно е Робин Худ.

В онзи исторически момент тя още не е синоним на Орлеанската дева, а само

“големият пробив на Кадиев”, функция от партийната аритметика.

Не след дълго Иванчева блесва като районен кмет. Разтърсва фейсбук с идеята, че “Младост” може да стане отделен град, който да се издържа от таксите за издаване на разрешително за строеж.

Мрежата кипва, тя се стъписва, мъчи се да представи предложението си като метафора, но я залива порой от сарказъм и брутални подигравки. Развълнувана гражданка пише на 3 март 2017 г: “НЕ МОГА ДА НЕ СПОДЕЛЯ! ПЪТЯТ ОТ ФРИЗЬОРСКИЯ САЛОН ДО КМЕТСТВОТО НА"МЛАДОСТ 1”... “О, СВЕЩЕНА ТЪПОТА!” Тук-таме хора припомнят, че тази жена е била избрана за кмет заради обещанието, че ще спре застрояването на квартала, а не че ще изкарва несметни бюджети от него. Затова простаци, средни селяни, умни и красиви дружно я съсипват.

Още по-показателен за обществената безпаметност относно зависимостта на “единствения граждански непартиен кмет” е избликът на Георги Кадиев от миналата година, след задържането й със 70 хиляди евро в багажника. В панически опит да се отърве от горещия картоф

този самоотвержен политик пише:

“Десислава Иванчева никога не е била мое “протеже”. Издигнаха я протестиращите от “Младост”, без каквато и да е намеса от наша страна. 100% от концепция, логистика, финансиране и поне 80% от изпълнение на кампанията бяха от #НормалнаДържава. Направихме го с вярата, че помагаме на гражданското общество.”

За налудничавото съдържание на това изявление трябва отделен анализ, във филма “Иванчева” само ще бъде загатнато като символ на политическата немощ. Как иначе зрителят да тълкува тезата, че Кадиев е направил звезда жена, която не харесва?

Потресаващо е също, че на 22 април 2019 г, когато “Непослушните” известяват кандидатурата й за ЕП, друга дописка минава при пълно мълчание в мрежата – убиецът на Виктория е осъден на 30 години. Отървал е доживотния затвор, защото е признал вината си и въпреки всичко е получил повече от Иванчева, на която все още й предстои обжалване. Застъпниците й не написаха ли точно обратното? Още една развенчана опорна точка, ами сега?

Употреба

Статия в изданието на друг опозиционен олигарх твърди, че освен шокиращата присъда от 20 години затвор, която не кореспондира адекватно с деянието, останалите доказателства по делото срещу нея са неопровержими. Авторът разпалено осъжда опитите на отделни кръгове да ползват Иванчева за политически и институционални войни. Пише, че е “архиглупост “пакетирането” на това наказателно дело с председателя на Върховния касационен съд и провеждането примерно на “протест в подкрепа на Иванчева и Лозан Панов.”

Бавно, но неумолимо на обществото започва да му се избистря, че повечето внушения по повод фрапантния скандал с кметицата са били манипулативни и нямат нищо общо с борбата с корупцията. Тя не е нито Жана д’Арк, нито Джими Хофа, липсва мистерията. Зрителите разбират, че са станали свидетели на същите

фалшиви новини,

които са им пуснали в първите дни след убийството на Виктория в Русе. Тогава опозиционно-олигархичните кръгове се мъчат да набедят за престъплението строителна фирма, спечелила апетитни обществени поръчки в София. За пари се бият, разбира се, не за права и свободи, но дори когато манипулациите им се провалят, лошото чувство остава. В обществената памет се загнездва гняв и неудовлетворение.

Парадоксът е, че всички заблуди и активни мероприятия по случая “Иванчева” почиват на плодородна почва. Изпълнителната, законодателната и съдебната власт тънат в корупция. Проста проверка на имотното състояние на първенците във властта възбужда

“Апартамент гейт”

и заваляват оставки, на премиера му свършват министрите. Управлението обаче може да се сърди само на себе си, неговата недалновидност, страхливост и некомпетентност насаждат трайно усещане за нестабилност.

В края на филма правителството се чувства употребено и изпада в депресия, а в общественото съзнание се затвърждава отвращението. Втората съдебна инстанция намалява присъдата на Иванчева. Тя се проваля на европейските избори, но издава стихосбирка от затвора, която става задължително четиво в прогимназията.

Надписи!