Соцбуквар: Г - като голяма правда.

Но “Кратко слънце” и “Една жена на 33” не я възпяват и са забранени

“Проблемът с апартаментите е точката, в която се пресичат малката и голямата корупция”, каза оня ден в интервю известният политолог Иван Кръстев.

По времето на соца за корупция се говореше рядко, но пък за голяма правда и малка правда се пишеше много. Не знам в чия умна глава на висш ръководен другар или негов съветник се роди този партийна догма, но както обикновено за автор на идеята е обявен Тодор Живков.

За първи път той говори за двете правди на националната партийна конференция през 1974 г. Живков се обръща специално към творците на културата и изкуството и настоява всички те да насочат усилията си главно в изграждането и отразяването на морала и душевността на новия социалистически човек.

В словото си той се опитва да докаже, че между твореца и обществото няма идейни различия и идеалът на нашето общество е идеал и на хората от културния фронт. Затова този идеал не може и не трябва да бъде обект на критично изображение.

Първият ръководител на държавата настоява творците да виждат и възпяват ентусиазма на строителя на социализма, да описват главното в живота, а не да търсят теми и

персонажи в “задния

двор” на този живот

Идеологическата пропагандна машина взима “на въоръжение” постулата за двете правди и включва на бързи обороти. Самият Живков също се заема да изяснява пред наши и чужди творци големия смисъл, който влага в измислената от него нова формула.

На среща с главните редактори на френското сп. “Франс нувел” Жан дьо Бонис и на сп. “Нувел критик” Леондър Крюзи той заявява: “Голямата правда са нашите големи успехи в изграждането на социалистическото общество, а малката правда са отживелиците от миналото, които не сме ликвидирали и не можем бързо да ликвидираме...”

Много творци прегръщат напътствията на другаря Живков и създават творби, които днес са забравени, но тогава пълнят добре хонорарните им кесии. Но има и творци, които не се съобразяват с дадените указания и, естествено, са ударени. И двата случая, за които искам да ви разкажа, са от киното. Него идеологическите пазачи следят с най-голямо внимание, защото филмите имат най-силното въздействие върху обществото.

На 19 февруари 1979 г. е премиерата на “Кратко слънце” на Станислав Стратиев и Людмил Кирков. Но само след една седмица живот на екрана филмът тихомълком е свален и заключен в архивите на Киноцентъра. Много години по-късно изпълнителят на главната роля Вихър Стойчев ми каза, че филмът бил една искрена история, честно направена и без някакви политически и идеологически внушения. Но социалистическият герой не можело да умира, трябвало да се бори...

Ето накратко сюжета на “Кратко слънце”. Сашко (героят на Вихър Стойчев) иска да заведе приятелката си на море и за да изкара пари, се включва в малка бригада, която копае кладенец в двора на вилата на другаря Крумов.

Един ден на дъното на кладенеца работниците откриват останки от човешки скелети и няколко предмета. Чудят се дали не са на убити и заровени тук участници в Септемврийското въстание през 1923 г.

Другарят Крумов заповядва на работниците да не казват никъде за находката, защото разправиите със съответните инстанции ще забавят изкопаването на кладенеца. Те се съгласяват, но Сашко е категорично против. За да се отърват от него му спретват “нещастен случай” и той загива.

Във в. “Литературен фронт” излиза статия, която разгромява филма. “Тревогата идва от главното, основното, цялостното идейно звучене на творбата, от нарушената диалектика между голямата и малката правда”. Според анонимния автор на статията, която в такива случаи е поръчка от ЦК на БКП, постулатите за голямата и малката правда не изискват творците да се ровичкат в подробности от реалността, а да показват перспективите за развитието на социализма и устрема към комунизма.

Още по време на снимките около филма има напражение. Често на площадката идват хора, които искат да се променя сценарият. Режисьорът Кирков героично брани репликите и поведението на героите си, но невинаги успява да се пребори. Особено за образа на Пежото, син на другар от “голямото добрутро”, който непрекъснато вози с лъскавото си пежо красиви мацки във вилата на баща си. Може би някои високопоставени ръководители са разпознали като прототипи синовете си.

Филмът трябвало да бъде пратен на Московския кинофестивал и ръководството на Кинематографията много се надява да донесе награда. Но след като е обявен за антисоциалистически той, подобно на “Смърт няма” на Ирина и Христо Пискови

не получава

фестивални визи

за Съветския съюз

Трябва да признаем, че тогава властта само пошляпва авторите на “Кратко слънце”. Никой от екипа не е санкциониран лично, няма и сериозни политически наказания.

Съвсем други обаче са санкциите срещу “Една жена на 33”. Няма шамаросване, а удар с юмрук в зъбите, при това без ръкавица.

На 12 май 1982 г. е премиерата на “Една жена на 33”. Той разказва историята на Минка Стоева - красива жена, секретарка в научен институт, задочничка, разведена, с дъщеря, без софийско жителство, разпъната между трима мъже и още куп житейски неприятности.

Сценарият е тотално отхвърлен още на първия художествен съвет в Киноцентъра. Въпреки това Христо Христов, който е председател на съюза на кинодейците, започва да снима филма.

По време на снимките го викат в кабинета на Стоян Михалов, секретар на ЦК на БКП, и му възлагат да направи филм за Димитър Благоев - създателя на социалистическата партия в България. Режисьорът отказва. Генералният директор на кинематографията Никола Ненов го пита защо снима филм за проститутка. Силно ядосан, Христов го нарича подлец и напуска кабинета.

Първите рецензии след излизането на филма са преобладаващо положителни, все пак авторите им се съобразяват и с поста на режисьора. На 7 юни върху филма е нанесен съкрушителен удар. На почти цяла страница във в. “Работническо дело” излиза статията “По повод “Една жена на 33”. Подписана е от Владимир Каракашев, но зад нея стои висшето ръководство на БКП.

Създателите на филма са обвинени, че създават “ схематизирана, деформирана, изкуствено конструирана негативна картина на нашата социалистическа действителност. Картина, в която са нарушени реалните пропорции между голямата и малката правда на живота”. Фалшът във филма се подсилвал и от “поредицата на недотам извисени сексуални сцени, от баналните остроумия в иначе външно информирания диалог”.

Филмът е свален от екран. Освен авторите му са ударени и критиците заради “потока от хвалебствени рецензии, залели нашия печат”.

Статията е целенасочен погром върху българското кино и дори цялата културна гилдия от страна на висшия партиен апарат. Въпреки това в две анкети - на в. “Отечествен фронт” и “Всяка неделя” по БНТ, критиците определят “Една жена на 33” като най-добър филм на годината.

Това, изглежда, стряска властта и в личен разговор с Христо Христов Живков го съветва да приеме критиката в партийния орган “Работническо дело”, а не да вярва на хвалебствията в другите медии.

С поведението си режисьорът не показва, че се разкайва и на 3 февруари 1983 г.

Живков му изпраща

остро писмо,

което се чете и на нарочно свикани партийни събрания във всички творчески съюзи.

Живков организира и специална среща с техните председатели, където филмът е заклеймен като вражески, а режисьорът му - като проводник на чужда идеология. Той е свален от поста шеф на СБФД, сценаристът Боян Папазов е уволнен от Киноцентъра и години е без работа.

Куриоз се получава с Георги Новаков, който игре ролята на комсомолския секретар в института. След разгрома на филма Станка Шопова, тогава първи секретар на ЦК на ДКМС, свиква събрание, на което се обсъжда изключването на Новаков от Комсомола. Но той вече е прехвърлил комсомолската възраст и не членува в дружеството на Военния театър, къдзето е щатен актьор.